Какво причинява пандемията на мозъците ни?

„За първи път ми стана ясно че губя ума си към края на декември. Беше петък вечер, началото на 40 и някой си уикенд от пандемията: часове наред без работа, която да ме разсейва и външни температури, забраняващи ми да правя каквото и да е освен да си стоя у дома. За нищо на света не можех да разбера как да запълня времето. „Какво... правех през уикендите?“ попитах приятеля си, като геоиня от сапунена опера с амнезия. Той също не успя да си спомни.“ Това пише Елън Кушинг за The Atlantic в статия, която изследва как пандемията и по-конкретно дългите часове у дома, се отразяват на мозъка ни.

Тя споделя, че от онзи паметен уикенд непрекъснато забелязва неща, които е забравила – думи, имена, защо стои по средата на кухнята без да има идея за какво е отишла там. Мъглата на забравата пропълзява навсякъде – приятел не може да си представи как се поддържа сутрешна рутина, която е изпълнявал в продължение на 10 години, друг е забравил как да връзва вратовръзка.

Примерите продължават с преподавателка, която губи мисълта си по средата на изречението, третокласник, който посещава училище, но непрестанно забравя учебниците или обяда си у дома, 19-годишна студентка, която забравя неща, които са били част от ежедневието ѝ – как да валидира картата си в транспорта или да плати за покупки в магазина и т.н.

Това е мъглата на пандемията и тя е брутална, пише Кушинг. До известна степен това е естествена адаптация. Най-слънчевият оптимист би посочил, че цялото това забравяне е доказателство за устойчивостта на нашия вид. Хората забравят много от това, което се случва с нас, и сме склонни да го правим доста бързо - след първите 24 часа. „Нашият мозък е много добър в изучаването на различни неща и забравянето на нещата, които не са приоритет“, казва Тина Франклин, невролог от Georgia Tech. Тъй като пандемията ни е научила на нови навици, а старите вече не са актуални, мозъкът ни по същество е предприел действия - действията да вземем автобуса и да отидем до ресторанта са в дълбоко хранилище и е поставил социалното дистанциране и кашлянето в лактите ни близо до предната част на килера. Когато навиците ни се променят, вероятно ще се припомни и това.

Това е добрата новина. Пандемията е все още твърде млада, за да даде строги, рецензирани проучвания за нейните ефекти върху когнитивните функции. Но мозъчните учени, с които Кушинг разговаря, казват, че могат да екстраполират въз основа на по-ранни трудове за травма, скука, стрес и бездействие, всички те причиняват множество много лоши неща за мозъка на бозайниците.

„Всички се разхождаме с някои леки когнитивни увреждания“, казва Майк Яса, невролог от UC Irvine. „Въз основа на всичко, което знаем за мозъка, две от нещата, които наистина са полезни за него, са физическата активност и новите неща. Нещо, което е много лошо за него, е хроничният и вечен стрес.“ Преживяването на пандемия, дори за тези, които го правят с относителен комфорт, „е излагането на хората на микродози на непредсказуем стрес през цялото време“, казва Франклин, чиито изследвания показват, че стресът променя мозъчните региони, които контролират изпълнителната функция, ученето, и паметта.

Този стрес не се чувства непременно като паническа атака или срив или безсънна нощ, макар че, разбира се, може да се усети и така. Понякога се чувства като нищо. „Това е като тежест, сякаш се събуждаш за повече от същото и никога няма да се промени“, казва преподавателката Джен Джордж, за нейната пандемична тревожност. „Като да вървиш в нещо по-гъсто от водата. Може би катранена яма“. Казва, че ѝ липсва звукът от гласове.

Тина Франклин обяснява, че удължените периоди на скука, парадоксално, предизвикват огромен стрес. Мозъците ни мразят скуката. Това, което е много ясно в литературата, е, че обогатяването чрез околната среда - да бъдеш извън дома си, да се сблъскаш с хора, да пътуваш до работа, всички тези промени, от които колективно сме лишени, са много свързани със синаптичната пластичност, присъщата способност на мозъка да генерира нови връзки и научава нови неща, казва тя. 

През 60-те години неврологът Мариан Даймънд провежда поредица от експерименти върху плъхове в опит да разбере как околната среда влияе върху когнитивните функции. Всеки път плъховете, отглеждани в „обогатени“ клетки, такива с играчки и другари за игра, се представят по-добре в лабиринти.

Според Наташа Раджа, професор по психология от университета Макгил в Монреал, в крайна сметка зимата ни на забравяне може да се дължи на множество припокриващи се фактори. „Толкова много неща се случват: това може да е стресът, може би скръбта, скуката, депресията“, казва тя. 

Делът на американците, съобщаващи за симптоми на тревожно разстройство, депресивно разстройство или и двете, се е увеличил приблизително 4 пъти от юни 2019 г. до декември 2020 г., според проучване на Бюрото за преброяване, публикувано в края на миналата година. Нещо повече, ние просто не знаем дългосрочните ефекти на колективната, продължителна скръб. Продължителни проучвания на оцелелите от Чернобил, 11 септември и урагана Катрина показват повишен процент на проблеми с психичното здраве, в някои случаи с продължителност повече от десетилетие.

Кушинг описва живота си по време на пандемия по следния начин:
„Имам работа, която ми позволява да работя от вкъщи, имунна система и набор от невротрансмитери, които са склонни да функционират доста добре, мрежа за поддръжка, спестовна сметка, приличен Wi-Fi, много дезинфектант за ръце. Преживяла съм пандемията от позиция на неприлична привилегия и всеки ден бих класирала психичното си здраве някъде на север от „добре“. И все пак се чувствам така, сякаш прекарах изминалата година, прокарана през преса за тестени изделия. Събуждам се гроги и всеки ден прекарвам от дивана до масата в трапезарията до леглото и обратно. По някое време идва нощта, а по някое време след това затварям свързани с работата прозорци на браузъра и отварям такива, свързани със свободното време.“

Според Рейчъл Коверт, психолог от Отава, която изучава видео игри „Ние сме пленници в собствените си къщи за кукли“. „Става дума за оцеляване, а не за процъфтяване. Никой не работи с най-високия си капацитет“. 

Елън Кушинг завършва статията така:
„Някоя събота, не след дълго, ще отида на парти или в бар или дори на сватба. Може би ще държа бебе и може би ще е тежко. Неизбежно в даден момент ще си събуя обувките. Няма да се чудя какво да правя през уикендите, защото ще го правя. Ще целуна приятелите си и ще опитам техните напитки и ще се чудя как всички са все същите, но малко по-различни след годината, която всички имахме. Мозъкът ми вече няма да е гладък, но набръчкан няма да се чувства толкова зле. Моите синапси ще бъдат отново пластични от сложното, странно, съвсем ново преживяване да бъда отново жива, отново човек. Нямам търпение.“