понеделник, 09 декември 2024   RSS
    Барометър | Региони | Компании | Лица | Назначения


    12098 прочитания

    Баронеса Сюзън Грийнфилд: Социалните медии вдетиняват хората

    Неврологът от Оксфорд и член на Камарата на лордовете пред Economy.bg
    31 октомври 2014, 16:16 a+ a- a

    Баронеса Сюзън Грийнфилд е една от най-известните жени учени във Великобритания. Освен това е писател и популярен медиен коментатор. Член е на Камарата на лордовете – Горната камара на Британския парламент.
    Завършва психология и философия, но постепенно е привлечена от еволюцията на човешкия ум и така се насочва към неврологията. В последните години изследва начина, по който съвременните технологии влияят върху мозъка, човешките мисли и чувства. Плод на този интерес е последната й книга Mind Change (Трансформация на ума: как цифровите технологии оставят отпечатък върху мозъка).
    Медиите на Острова често я критикуват заради противоречивите й идеи, че социалните мрежи и смартфоните повличат хората към незадоволително дигитално копие на реалността, където социалните им умения атрофират, а мозъците им закърняват.
    Няма Фейсбук профил, но не приема, че е враг на новите технологии, защото без тяхна помощ не би могла да работи.
    Неврологът и старши научен сътрудник в Оксфорд търси лек за заболявания като Алцхаймер и Паркинсон.

    Баронеса Грийнфилд беше в София по покана на Мтел и Британски съвет - България. Участва като специален гост на церемонията Mtel Media Masters’2014, където говори за това, как новите технологии влияят върху човешкия мозък и го променят.

    Попитахме баронеса Грийнфилд къде е балансът при използването на дигиталните технологии и какви потребности удовлетворяваме с комуникацията в социалните медии.

    Кой е истинският проблем с използването на технологиите?

    Баронеса Грийнфйлд, кой е истинският проблем с дигиталните технологии – как или защо ги използваме?
    Смятам, че проблемът по-скоро е защо ги използваме. Как ги използваме е до голяма степен ясно. Използваме десктоп компютри или мобилни устройства. Все повече смятам, че ще използваме мобилни технологии, като Google Glass или „умни” часовници. В книгата, която написах преди година, прогнозирах появата и на устройства, които ще се имплантират под кожата.
    Така че защо използваме дигиталните технологии е по-интересният въпрос. Технологиите предлагат доста неща. Например видеоигрите предлагат изживяване, което традиционните игри не биха могли да ти дадат. Когато използваш Facebook, също получаваш определено изживяване, което едва ли би имал при комуникация лице в лице. Но нека погледнем към разликите. Една от тях е, че със социалните медии получаваш постоянна и почти незабавна обратна връзка, което в реалния живот обикновено не се случва. Освен това вече може да имаш глобална аудитория. В миналото хората живееха в малки общности, а кръгът им от приятели се определяше най-вече от това, къде живеят. Докато сега казваш нещо и вече получаваш отговор от хора от Америка или Азия.
    Част от проблема според мен е, че колкото по-краен си в това, което казваш, толкова повече внимание получаваш. Позволяваш си да „увеличиш звука”, т.е. да си по-краен, отчасти заради по-голямото внимание, но и тъй като нямаш ограниченията на комуникацията лице в лице. Езикът на тялото на човека срещу теб не ти дава сигнали да спреш. Много малко хора биха казали на някого, гледайки го в очите, „Go, kill yourself”. Но във Facebook хората го правят. Омразата се обезцени. Комуникирайки по този начин, ти получаваш незабавна обратна връзка, но същевременно ти се чувстваш в безопасност, защото можеш да кажеш неща, които обикновено не би казал на някого в лицето. Защото езикът на тялото му и реакцията му биха те спрели. Сега вече няма подобни спирачки.

    За децата и технологиите - колко точно е най-точно?

    Великобритания стана първата страна в света, която въведе в учебната програма програмиране за 5-годишни деца. В същото време много от технологичните лидери, включително и покойният Стив Джобс, се опитват да ограничат времето, което децата им прекарват в използване на мобилни устройства. Кой подход е по-добър?
    Смятам, че това е много интересно. В Силициевата долина много от технологичните ръководители пращат децата си във Валдорфското училище, което забранява всякакви дигитални технологии. Това е много интересна идея.
    Според мен има голямо объркване, особено във Великобритания, по отношение на това какво наистина можеш да получиш от един таблет. Очевидно можеш да използваш тези технологии, за да получиш много информация. Но ти трябва да можеш да разбираш тази информация, да свържеш точките. Единственият начин, по който можеш да направиш това, е с помощта на учител. Някой, който е настина вдъхновяващ.
    Хората си мислят, че като дадат таблет на едно дете, то автоматично ще разбере информацията, която може да получи чрез него. Че таблетът ще му даде въображение и креативност. Но таблетът е просто средство. Да, много ефикасно. И много полезно, но ако е под наблюдението на учител. Но е глупаво да се смята, че самото устройство ще донесе на детето разбиране за живота. И вероятно тези родители, занимаващи се с дигитални технологии, са осъзнали това.
    Разбира се, че е важно децата да умеят да боравят с тези технологии. Но е по-важно да имат разбиране за живота. Ударението трябва да е върху това как свързваме точките, как виждаме нещата по нов начин, как ги обвързваме едно с друго, а не просто да имаме множество факти. А фокусирането върху устройството води до това. Това не означава, че не трябва да притежаваме технологии. Ползваме компютри в образованието от повече от 20 години. Очевидно те са полезно средство. Но трябва да помним, че те са част от портфолиото от това, което използва учителят. Технологията не е заместител на учителя. Аз лично бих дала парите, изразходвани за таблети, на учителите. Защото смятам, че те заслужават.

    Как родителите биха могли да определят колко точно време децата им да използват мобилни устройства?
    Това е много важен и труден въпрос за родителите. Защото в днешно време повечето родители са доста ангажирани и стресирани от работата си. Не живеем в идеален приказен свят, където мама е вкъщи през цялото време. Смятам, че трябва да се създадат по-привлекателни алтернативи. Като казваш на някого да не прави нещо или че може да го прави за по няколко часа на ден, ти веднага превръщаш нещото в екзотично и специално.
    Според мен би било добре, особено ако детето е малко, да му прочетеш приказка. Защото това веднага ще го накара да започне да си представя историята. Най-хубавото нещо, когато ти четат приказка или история, е, че няма изображения, което те принуждава да използваш въображението си.
    Спомням си, когато бях в детската градина, ни четоха приказката за Баба Яга. Не съм виждала изображения, но можех ясно да си я представя, как изглежда. Това провокира въображението ти, но това не можеш да го получиш от екрана. Когато имаш екран, по дефиниция имаш и изображение. Изображение, илюстриращо представата на някой уеб дизайнер например.
    Друго полезно би било играта навън. В книгата си цитирам много мил имейл на баща от Австралия, който най-накрая е успял да отдели децата си от компютрите. Карали колела по стръмни хълмове и се забавлявали много. „Смехът им е музика за ушите на един родител”, пише той. „Никога не съм чувал тази музика, когато се пред екрана”. Така че прости неща, като игра навън или четене на приказка, могат да са добра алтернатива.
    Спомням си, в моето детство и въобще в това на поколението, родено миналия век, ние си казвахме: „Хайде да измислим игра! Ти ще си каубой, а аз индианец”. В този случай използваш въображението си, създавайки един прекрасен свят, който е вътре в теб. Страхувам се, че децата нямат такава възможност днес, когато са залепени за екрана. Човекът е станал като хамстер в колело, който като обезумял се опитва да смогне с постоянно постъпващата информация. Според мен по-здравословно е да развиеш усещане за вътрешното ти „аз”, за твоя вътрешен свят.

    За конкуренцията за внимание и потребността да се чувстваме специални в социалните медии

    Живеем в свят на своеобразна „икономика на вниманието”, където всички се конкурират за внимание. На какво се дължи тази потребност? Нов феномен ли е това?
    Определено смятам, че това е нов феномен. Феноменът „Селфи”. Наскоро бях в Рим и се ужасих, като видях, че продават стикове, с помощта на които е по-лесно да си направиш селфи. Преди две години това щеше да изглежда глупаво. Да се разхождаш със стик, върху който е поставен смартфонът ти.
    Аз съм притеснена, защото смятам, че хората все повече се държат като малки деца. Чувстват се все по-малко уверени. Знаете как малките деца крещят: „Мамо, виж ме, виж какво направих!” Защото, ако не си ме видяла, все едно не съществувам. Имаме нужда от постоянна обратна връзка. Нещо подобно се случва и с хората в социалните медии.
    Другото ми опасение е свързано с това, че всичко се даунлоудва и споделя – от какво ядеш до какво мислиш във всеки момент, кой си и къде си? Има само едно нещо, което притежаваш, и което не може да бъде споделено. Това е лицето ти. Физическото ти лице. И тук идва ред на феномена "Селфи". За да се увериш, че съществуваш, се опитваш да покажеш лицето си навсякъде. Защото всичко друго е обща собственост – всяка мисъл, всеки момент.

    Запълваме профилите си в социалните мрежи със снимки и постове, демонстриращи нашата изключителност. Защо толкова искаме да сме специални?
    Тази потребност да се чувстваме специални е много интересна. И отново според мен тук се държим като деца. Знаете, малките деца могат да говорят само за себе си, защото нямат друг опит. „Моят любим цвят е червен. Любимото ми ядене е сладолед”. Децата обичат да говорят за това, какво харесват и какво не, защото просто нямат други житейски преживявания. И за съжаление това се случва в момента и с възрастните. Защото, ако живееш в свят, в който искаш просто да впечатлиш други хора, то тогава ти си като малко дете, затворено в малкия си свят. Малкият свят, в който доброто не е лошо, свят на видеоигри, на действия, в които нямаш време за мислене или време да „свържеш точките”. Свят на незабавна обратна връзка, на незабавно удовлетворение. Но това те прави много по-уязвим като човек. Затова имаш нужда от постоянно уверение, че съществуваш. Затова смяташ, че всичко трябва да е свързано с теб.

    Има ли надежда тогава?
    Да, винаги има. Ще ви дам пример. Когато бях дете, всяка жена във Великобритания искаше да има палто от кожа с косъм. Беше символ на състоянието на съпруга й. Сега ако облечеш такова палто, всички ще започнат да крещят срещу теб. Нещата се промениха, промени се мисленето на хората. Сега никой не би посмял да облече такова палто, дори и да иска. Няма закон, който да го забранява, но културата и отношението се промениха.
    По същия начин нещата могат да се променят и по отношение на социалните мрежи. Ако хората решат, че не искат да използват Facebook постоянно, то тогава ще го направят. Не е нужен контрол или закони. По-добре е да има информирано общество. Да има дебат, какви са импликациите и хората сами да преценят. Защото хората не са глупави. Но трябва да им дадеш фактите.

    Какво правите Вие в тази посока като член Камарата на лордовете?
    Дадох началото на два дебата. Всъщност идеята за книгата ми Mind Change се зароди от дебат в Камарата на лордовете. Защото моят основен изследователски интерес е болестта Алцхаймер. Но там се дебатира по различни теми. Имаше дебат за регулирането на интернет сайтове. Аз не сам адвокат, така че не можех да говоря за законите. Говорих като невролог за това, как мозъка се адаптира спрямо средата. Това провокира голям интерес. И така се появи идеята за книгата.
    Това, което ме ядосва, е позицията на политиците, когато им кажеш, че трябва да се помисли повече по темата. Обикновено те отговарят, че всичко, което трябва да се направи, ще се направи. „Когато има повече доказателства, ще предприемем мерки”. Смятам, че трябва да сме по-бдителни и по-напредничави.

    За значението на смеха и ментора

    Участвахте преди дни във форума Women of The Future. Как изглеждат жените на бъдещето?
    Смятам, че жените на бъдещето осъзнават, че не трябва да бъдат агресивни или да бъдат като мъжете. Според мен най-важното за жените на бъдещето е да запазят чувството си за хумор. Ако умееш да се надсмееш над нещата, то тогава те не могат да те наранят. Вместо да задържаш всичко в себе си и да се стресираш, по-добре го обърни на шега. Ние, жените, се вземаме много на сериозно. Много се церемоним по отношение на всичко. Но ние сме на този живот за толкова кратко. По-добре е да се забавляваме.
    Другото важно нещо за жените на бъдещето е да си намерят ментор. Като за мен ментор е някой, който вярва в теб повече, отколкото ти вярваш в себе си. Не е нужно да е друга жена. Просто някой, който когато се съмняваш в себе си, както ние жените често правим, да ти помогне и да ти каже, че си чудесен.

    Интервю: Детелина Калфова

    Нагоре
    Отпечатай
     
    * Въведеният имейл се използва само за целите на абонамента, имате възможност да прекратите абонамента по всяко време.

    преди 8 часа
    tbi bank и УНСС представиха първата „Академия за таланти - dataXperience”
    В образователната инициатива се включиха над 50 студенти
    преди 11 часа
    Наемането в САЩ се възстановява през ноември
    Данните за септември и октомври бяха ревизирани в положителна посока
    преди 11 часа
    Това ще е най-значимата сделка на жилищния пазар у нас за годината
    Рекордна цена беше платена за жилищен имот у нас, а сделката беше реализирана с бранда Christie’s International Real Estate в България
    преди 13 часа
    Google заведе дело срещу американското Бюро за финансова защита на потребителите
    Според технологичния гигант става дума за превишаване на правата от страна на агенцията
    преди 15 часа
    Президентът започва консултации с парламентарните групи на 10 декември
    Радев напомни, че на първо място в дневния ред на обществото е внасянето и приемането на държавния бюджет