Георги Петров: Когато строим на Луната, държим сметка за всяка вложена молекула

Лунно селище © SOM | Slashcube GmbH

„Надявам се един от градовете на бъдещето да е моето Лунно село“, полушеговито ни разказва Георги Петров. Той е част от екипа на Skidmore, Owings & Merrill (SOM), натоварен със задачата да планира устройството на бъдеща база на спътника под егидата на Европейската космическа агенция. Но интересът на Георги към архитектурата в Космоса датира от много по-отдавна. През 2004 надгражда предходното си образование като строителен инженер и архитект с магистърска степен от Масачузетския технологичен институт. Дипломната му работа е на тема: „Постоянно заселване на Марс: първа копка в земята отвъд новата граница“. Когато не размишлява как да направи престоя на хората в Космоса по-комфортен, е зает с амбициозните проекти на SOM за небостъргачи, стадиони и летища. Свързахме се с него, за да ни разкаже повече за работата си и как ще изглеждат градовете на бъдещето. Ето какво сподели той пред екипа на Economy.bg:

Георги Петров, © Fadi Asmar | SOM

Как решихте да станете архитект?
В училище обичах да рисувам и бях добър по математика. Майка ми и баща ми са физици. Програмата на университета в Илинойс позволяваше в трети курс да отида на обмен във Франция. Тези неща ме насочиха към архитектурата, а впоследствие ми хареса много. Да учиш архитектура отнема много време, но е много приятно. Стоиш до късни часове, работиш с приятели. 

Как започнахте своята кариера като архитект?
Преди да дойда в Ню Йорк и да започна в SOM, няколко години работих в една малка компания в Далас. Така се случи, че от САЩ имах възможност да участвам в проектирането на няколко сгради в България – във Варна, Стара Загора и Бургас. От 15 години работя в Skidmore, Owings & Merrill (SOM), в нюйоркския офис. Работя в строителноинженерна група, въпреки че по-голямата част от образованието ми е архитектурно. Едно от нещата, които ни отличават от другите архитектурни бюра, е, че ние се занимаваме и с двете: архитектура и инженерство. Така имаме двете гледни точки по всеки проект още от стартирането му. Аз също се чувствам отлично в ролята си, защото мога да бъда и двете: строителен инженер и архитект. 

Как решихте да се занимавате с Космическа архитектура?
Като малък гледах филма на Карл Сейгън „Космос“. Като станах архитект, започнах да си мисля как биха живели хората в Космоса. Ако се обърнем назад, ще видим, че покоряваното на Космоса - от Юрий Гагарин през „Аполо“ до космическите станции – е благодарение на апарати, измислени от инженери. Те поставят машината в центъра и космонавтите трябва да се нагаждат към нейните изисквания. Но ако искаме хората да могат да живеят по-дълго в Космоса, ще трябва да поставим човека в центъра. И тъкмо с това ние, архитектите, можем да помогнем – като наложим един модел, при който в началото е човекът с неговите потребности, а впоследствие идват механизмите и структурата. 

Дипломната Ви работа в МИТ е на тема изграждане на селище на Марс. Мислите ли, че това е постижимо в обозримо бъдеще?
Преди 20 години си мислех, че след 20 години ще е възможно и ето ни сега 20 години по-късно – не сме направили много голяма стъпка натам. Но в последните няколко години има голямо ускорение на напредъка, така че имам надежда да видя хора на Марс през моя живот. 

А какво мислите за идеите за връщане на Луната? Къде условията са по-благоприятни за установяване на трайно човешко присъствие?
Напоследък много хора говорят за връщане на Луната. За да стигнем до Марс, ние трябва да минем през Луната. Заселване на Луната би било по-трудно, отколкото на Марс. Предимството на Луната е, че е близко. Знаем как да стигнем дотам. Веднъж като стигнем там, няма много какво да се прави. От около 10 години знаем, че на двата полюса има замръзнала вода. От друга страна, там 14 денонощия е светло, 14 денонощия е тъмно. А това не е хубаво за хората. На Марс денонощието продължава приблизително 24 ч. и 30 минути. Там има много вода и въглероден двуокис на повърхността. Като имаш вода и въглероден двуокис, можеш да правиш много неща – кислород за дишане, вода за пиене, да синтезираш полимери. Марс изглежда като едно от най-вероятните места да е имало живот. През първите половин милиард години на Слънчевата система Земята и Марс са имали доста сходно развитие. Въпросът защо сега Марс е толкова по-различен от Земята, прави тази планета много по-интересна за изследване от Луната. На Луната знаем, че не е имало живот. Трудното при Марс е стигането дотам. 

Какво е Вашето участие в проекта на Европейската космическа агенция за “Лунно селище”?
Едно от най-големите постижения на Международната космическа станция е, че успя да обедини различните нации. Всяка една мисия може да използва части от вече съществуващата инфраструктура и да добави свой модул. Европейската космическа агенция се опита да наложи тази идея за споделена инфраструктура и за Луната, така че да не се налага всеки да транспортира всичко. И с цел утвърждаване на това усещане за солидарност целият проект бе кръстен „Лунно селище”. По този проект работят и други архитектурни бюра, но нашата роля е доста широкообхватна. Ние бяхме натоварени със задачата да проектираме какво на практика може да бъде това „селище” от архитектурна и градоустройствена гледна точка, така че да е възможно неговото надграждане от различни мисии с различни цели.

Модул за лунно селище © SOM | Slashcube GmbH

С какви предизвикателства трябва да се справи подобен проект?
Част от въпросите, които трябваше да решим, бяха къде да позиционираме „селището”, как да разположим необходимите части. За момента най-перспективна е зоната около Южния полюс на Луната. Там харесахме конкретно място и разработихме градоустройствения план, базирайки се на специфично местоположение. Целта бе така да го проектираме, че да има условия да се разраства във времето, да привлича и задържа все повече хора. Например, ако има научна мисия – да помислим какво ще трябва на нейните членове и как могат да споделят инфраструктурата с някоя компания, която иска да праща туристи. Това са две различни организации с различни мисии, които правят различни неща, а пред нас е въпросът как най-ефективно могат да съжителстват на Луната. Трябваше да помислим къде ще се позиционират енергийните източници, защото всяко едно нещо, което искаме да направим, изисква енергия. Къде да бъде площадката за кацане и излитане – трябва да е някъде далеч, но все пак достижима. Подобен проект изисква да се обърне внимание на всякакви такива инженерни, но и културни аспекти.

Лунен модул, © SOM

Вашето участие само с градоустройствения план ли се изчерпа?
След това развихме идея как би изглеждал един от първите модули. И понеже е един от първите, трябваше да има всичко в него. Така че направихме модул, който би имал научна лаборатория и място, където да живеят хора. Пространството е предвидено за четирима души. Идеята е, като бъдат добавени нови модули, да има обособяване по функция така, както това се случва в селищата на Земята. Тук едни сгради са жилищни, други административни. Така и на Луната би следвало да имаме модули, които да са само за живеене и отделни лаборатории, складове. Голяма част от Международната космическа станция се използва като склад.

Как се решава проблемът с радиацията в подобен тип „селища” на Луната или на Марс?
На Марс има малко атмосфера, но не колкото на Земята. На Земята нашето магнитно поле и атмосферата ни предпазват. Ако човек се намира на повърхността на някакво космическо тяло, то в известна степен го предпазва. Има няколко вида радиация и човек може по различен начин да се предпазва от тях. Има т.нар. слънчев вятър, който е с ниска доза радиация и от нея може да се предпази човек дори с малко вода. Но периодично Слънцето изригва и изпуска големи облаци с радиация, които са смъртоносни. Хубавото е, че Слънцето се наблюдава непрекъснато и обикновено имаме към час-два предупреждение, преди тази радиация да стигне до предполаемата човешка база. Идеята е част от модула или селището, където живеят хората, да бъде с допълнителна защита. Най-добрият подход би бил да не се транспортира нещо от Земята, ами да се използва това, което вече се намира на Луната. Нашата идея е да има вертикална стена, построена с 3д принтиране или от местната лунна почва, където хората да могат да се скрият, докато радиационната вълна премине. На Южния полюс на Луната, Слънцето винаги е позиционирано на хоризонта, така че слънчевата радиация не идва отгоре, а отстрани. Слънцето е на хоризонта през почти цялата година. Субстанции, които имат високо съдържание на водород, са добри в спирането на радиацията. А едно нещо, което би трябвало да имаш винаги и което има много водород – това е водата. От архитектурна гледна точка, една идея, с която архитектите допринасяме, е, че така или иначе имаш вода и трябва да я складираш някъде. Вместо да седи в някоя машина, по-добре да бъде като слой около стените ти, така че, ако може не само да я складираш и да седи на дадено място, но и да те пази от радиацията. Това е пример как архитектурното мислене може да помогне.

Кои са най-големите предизвикателства при строенето в Космоса?
Едно от най-големите предизвикателства е как да се задържа атмосферата. В сградата, в която се намирате Вие, и извън нея налягането е еднакво. Но ако сте обградени от вакуум, налягането е различно, задържането на атмосфера става много трудно. 

Как се строи в Космоса, какви материали биха се транспортирали и какви местни материали биха се използвали?
В началото доста от нещата трябва да бъдат транспортирани от Земята. Съществена част от предизвикателството на живота в Космоса е да се научим как да използваме наличните ресурси. Има няколко начина за строене. Преди появата на 3д принтирането повече хора мислеха в посока зидарство – да се правят тухли от местните материали и да се строи с роботи. Докато натрупаме практически опит в строенето в Космоса, главно ще реализираме проекти, които лесно се строят – основи, постройки, които да пазят от радиация.

А Вие какво мислите за 3д принтирането като метод за строителство в Космоса?
Много хора напоследък възлагат надежди на 3д принтирането. Там има голям напредък от времето, когато аз бях студент. Въпреки това връзките между отделните слоеве при 3д принтирането не са достатъчно здрави. Поне аз не бих заложил живота си на тяхната здравина. Сигурен съм, че някой ден ще решим тези проблеми, но не сме ги решили още на Земята на 100%, пък камо ли на Луната. 3д принтирането е подходящо за неща, които не трябва да държат атмосферата, например мебели, дори дрехи.

Кои от космическите технологии бихме могли да видим приложени в архитектурата на Земята?
Ние, архитектите, често мислим по този въпрос. Има немалко космически технологии, които НАСА или ЕКА се опитват впоследствие да въведат във всекидневието на хората. Много от тях са интересни, но според мен фокусът при финансиране не трябва да се поставя върху тази възможност. Ако някой иска да прави тиганите по-безвредни и ефективни, най-добре да инвестира директно в разработването на такива тигани, а не в космически технологии. За мен най-полезен е начинът на мислене. Пренасянето на материали от Земята до Луната е изключително скъпо. Това налага на дизайнерите да внимават с всяка една молекула, която слагат в сградата си. Това изисква съвсем различни решения при проектиране. На Земята доскоро хората строяхме доста разточително. Трябва да си отговорен за всичко, което слагаш в сградата си. Това е много ценен опит.

Манхатън Запад, предконструкция © SOM

Вие как пренасяте този опит в практиката си?
Ние в SOM прилагаме този подход към всичките си сгради през последните десетина години. Преди, като представяхме на клиент опции, винаги говорехме за цена и време. Сега пак говорим за цена и време, но винаги представяме и какъв ще е въглеродният отпечатък на всеки от вариантите, независимо дали клиентът е поискал тази информация.

Манхатън Запад, Dave Burk © SOM

Как си представяте Градът на бъдещето?
Ами надявам се един от градовете на бъдещето да е моето Лунно село. На Земята вече сме на етап, при който повече от половината население живее в градове. До 2050 г. може би градското население ще представлява 3/4. Така че градовете ни стават все по-гъсто населени. Например тук, в Ню Йорк, местата за строеж са почти изчерпани. Все по-често строим върху различни инфраструктурни съоръжения, например релси. Надстрояването над влаковите линии е добър вариант, защото дава бърз достъп на хората до обществен транспорт. Желателно е градовете да не се разрастват, заемайки нова площ, защото това би изисквало от хората да шофират повече. Много от европейските градове имат големи гари, които биха могли да се надстроят. Също вместо да разрушаваме съществуващи сгради и да строим нови, се стремим да използваме това, което е налично. Да му дадем нов живот. Например след пандемията доста офис сгради пустеят, а пък има недостиг на жилищни сгради. Затова добро решение е офис сгради да се преустроят в жилищни сгради. Така се спестяват много въглеродни емисии. Третото направление, в което се развиваме усилено, е превръщането на сградите от консуматор на енергия в генератор на такава, подобно на дърво. Вграждаме технологии, които да позволяват генериране на енергия, вентилация без електричество, пречистване на въздуха. Проектът ни „Ърбан Секвоя“, който представихме и пред ООН, е пример как небостъргачът на бъдещето може да бъде с минимален въглероден отпечатък и да произвежда енергия. Така че градът на бъдещето ще е по-гъсто населен, но по-достъпен без личен автомобил.

Urban Sequoia © SOM | Miysis

Предвид развитието на изкуствения интелект какво според Вас е перспективно младите хора да учат?
Хората, които обучават изкуствен интелект, ще имат бъдеще. Според мен уникалното при хората е възможността да измисляме нови неща. Сега съществуващите програми рядко правят нещо ново, но наистина са добри в това да синтезират на база информацията, с която са били обучени. Образованието трябва да набляга на това да измисляш нови идеи. На изкуствения интелект ще му трябва известно време да придобие тази способност. Знам, че някои от сега съществуващите програми достигат до нови и интересни резултати, но това е рядко и по случайност според мен. Между другото, доколкото между САЩ и Китай има известно съревнование, тук доста се дискутира, че Китай не дава възможност на отделния индивид да развие пълния потенциал на идеите си. И това е единственият шанс на САЩ да имат конкурентно предимство, защото в произвеждането на неща, които другите са измислили, нямат шанс.