Ани Ерно получи Нобелова награда за литература

Илюстрация: Niklas Elmehed © Nobel Prize Outreach

Нобеловата награда за литература за 2022 г. се присъжда на френската авторка Ани Ерно „за смелостта и клиничната острота, с които разкрива корените, отчужденията и колективните ограничения на личната памет“.

Френската писателка Ани Ерно е родена през 1940 г. и е израснала в малкото градче Ивето в Нормандия, където родителите ѝ са имали комбиниран магазин за хранителни стоки и кафене. Нейната среда е бедна, но амбициозна, с родители, които се измъкват от пролетарското оцеляване към буржоазния живот, където спомените за утъпканите земни подове никога не изчезват, но където политиката рядко се засяга. В своето писане Ерно последователно и от различни ъгли разглежда един живот, белязан от силни различия по отношение на пол, език и класа. Пътят ѝ до авторството е дълъг и труден.

Нейната паметна работа, занимаваща се с нейния селски произход, се появява рано като проект, опитващ се да разшири границите на литературата отвъд художествената литература в тесния смисъл. Въпреки класическия си характерен стил, тя заявява, че е по-скоро „етнолог на себе си“, отколкото писателка.

Дебютът на Ани Ерно е "Les armoires" vides (1974; "Cleaned Out", 1990) и още в тази работа тя започна своето изследване на нормандския си произход, но четвъртата ѝ книга, "La place" (1983; "A" Man's Place', 1992), ѝ осигурява литературен пробив. В оскъдни сто страници тя прави безстрастен портрет на баща си и цялата социална среда, която го е формирала фундаментално. Портретът използва нейната развиваща се сдържана и етично мотивирана естетика, където стилът е изкован твърдо и прозрачно. 

Тя маркира поредица от автобиографични прозаични произведения, една крачка отвъд въображаемите светове на фантастиката. И дори ако все още има разказващ глас, той е неутрален и доколкото е възможно анонимен. Нещо повече, Ерно е вмъкнала рефлексии относно нейното писане, където тя се дистанцира от „поезията на паметта“ и се застъпва за une écriture plate: просто писане, което в солидарност с бащата разкрива неговия свят и неговия език. Концепцията écriture plate е свързана с le nouveau roman във Франция от 50-те години на миналия век и стремежа към това, което Ролан Барт нарича „нулева степен на писане“. Съществува обаче и важно политическо измерение в езика на Ерно. Нейното писане винаги е засенчено от чувство за предателство към социалната класа, от която тя излиза. Тя каза, че писането е политически акт, отварящ очите ни за социалното неравенство. И за целта тя използва езика като „нож“, както го нарича, за да разкъса воалите на въображението. В тази яростна, но целомъдрена амбиция да разкрие истината, тя е и наследник на Жан-Жак Русо.

Шедьовър от нейната продукция е клинично сдържаният разказ за незаконния аборт на 23-годишна разказвачка, „L’événement” (2000; „Случване”, 2001). Това е разказ от първо лице и дистанцията до историческото „аз“ не е подчертана, както в много други произведения. Аз-ът така или иначе е превърнат в обект чрез моралните ограничения на едно репресивно общество и покровителственото отношение на хората, с които се сблъсква. Това е безмилостно честен текст, където в скоби тя добавя рефлексии с жизнено ясен глас, обръщайки се към себе си и към читателя в един и същи поток. В интервалите между тях ние сме във времето на писане, 25 години след като се е случило „събитието“, правейки дори читателя интензивно част от случилото се някога.

Ани Ерно явно вярва в освобождаващата сила на писането. Работата ѝ е безкомпромисна и написана на ясен език, изчистен. И когато тя с голяма смелост и клинична острота разкрива агонията на изживяванията на една класа, описвайки срам, унижение, ревност или невъзможност да видиш кой си, тя е постигнала нещо възхитително и трайно.