понеделник, 15 август 2022   RSS
    Барометър | Региони | Компании | Лица | Назначения


    2898 прочитания

    Какво представлява екранната зависимост при децата?

    Как работят мозъците на подрастващите в екранна среда и какъв е пътят към възстановяването на нормална психофизиoлогична дейност, разказват д-р Стоян Везенков и д-р Виолета Манолова
    06 юли 2022, 16:09 a+ a- a

    Снимка: МОН

    С д-р Стоян Везенков и д-р Виолета Манолова говорихме за биофийдбека и как той може да помогне за разрешаването на редица проблеми. Голяма част от разговора бе посветена на зависимостите и в частност на екранната зависимост при децата. Публикуваме втората част от разговора ни, в която двамата разказват как зависимостта от гледане и игри на екран влияе на развитието на детския мозък, защо това пречи на ученето, до какви проблеми и отклонения може да доведе и как може да бъде преодоляно.

    Какво представлява екранната зависимост при децата?
    Д-р Везенков:
    В момента изключително актуална тема е екранната зависимост при подрастващите и при децата. Опиоидната система е ключът към залагане на коя и да е нова способност, на кое и да е учене. Трябва да има удоволствие, трябва да има удовлетворение. Сега си представете, че това не е през ученето, а директна стимулация. От екраните ние получаваме това удоволствие.
    По същия начин както е с дрогата или алкохола. Директно получаваме удоволствието от преживяване. Няма конкурентна програма освен екранността, която всъщност да се доближи като себеусещане и преживяване. И това компрометира като цяло развитието на децата. И много бързо – колкото по-рано се започне с екранната дейност, толкова по-сериозни са пораженията и патологичното поведение.
    Да речем, деца, които въобще не проговарят, започваме оттам, не развиват езикова система и интелект. Тези деца много трудно някога ще бъдат социализирани, което е чисто човешката функция – чрез езика да комуникираме. Тези, които по-късно са започнали и развиват тази зависимост, да речем, правила, авторитети всякакви, всичко, което е в действителността, особено в социума, изисква усилие, напасване, т.е. изисква някакъв вид напрежение от децата, които обаче са свикнали директно да получават по друг начин удовлетворение и отхвърлят като цяло обществените порядки и общественото поведение като такова. Това само по себе си е девиантно поведение изначално.
    Тоест не е заложено въобще. Не може да се заложи една нормалност в чисто социален план. Да не говорим за отказа да ходят на училище. Даже и днес имахме една оценка на дете, което всъщност заради екранна дейност не иска въобще да чуе за училище. Имало е страхотни резултати 1-2 години, академични – отлични оценки и така нататък. За две години, освен че успехът е нисък, нежеланието въобще да тръгне на училище и въобще да има нещо общо с тази обществена система, е факт. Това само по себе си е едно девиантно поведение.

    Д-р Манолова: Ние провеждаме една анкета с родителите във връзка с екранното време на децата. Това, което сме установили в 100% от случаите при няколко часа екранна дейност на ден на дете, родителите отбелязват включително агресия и автоагресия и не признават правилата за поведение. В една или друга степен децата не признават авторитета на родител, на учител, на лице, в което трябва да се вслушат, и не признават общоприетите норми за поведение като реални и значими за тях.

    Д-р Везенков: „Аз имам един друг идеал, един идеален свят, който искам да постигна и това общество в момента не е това, което аз искам.“ При децата, които са с екраните, реално им е трудно въобще да асимилират ценностите и идеите в социален план и го отхвърлят, защото им е трудно, защото мозъкът, това сме го установили, реално започва да сънува и заспива дори с отворени очи заради екранната дейност. Тоест ние си имаме работа с детски и подрастващи мозъци, които реално сънуват. Те не ни чуват, там когнитивната мисловна дейност всъщност е затруднена. Затова имат академични проблеми. Затова и не приемат обществените норми, не искат въобще да се адаптират към тях.

    Синята светлина от екраните изпраща мозъците на децата директно в състояние на сън. Вярно ли е това?
    Д-р Везенков:
    Точно така. Има много механизми на въздействие, които в момента бурно изследваме. Еволюционно мозъкът се настройва, когато има синьо небе, тоест имаме син цвят, това е ден, когато го няма е нощ. Когато има синя светлина, реално мозъкът се събужда и не може да заспи и това е проблем със заспиването и съня при много деца. Но тук проблемът е освен невъзможността да заспим, светлината, която излъчват екраните, всъщност ги вкарва в едно спокойно, мога да кажа, хипносъстояние. Като почнат реклами и да се сменят картинките, децата директно се приковават.
    И сега си го представете: дайте възможност да пребивават вътре активно, а не просто пасивно да гледат, да изграждат себе си и своята индивидуалност в една такава нереална виртуална среда. Тогава всичко, което е реално, не е конкуренция, заради невъзможността да изпитат същото удоволствие. И това е бомба със закъснител. Според мен също трябва да отворим тема – какво ще стане, когато едно цяло поколение деца отхвърлят масово първо обществените норми, конкурентността като принцип за постигане на собствени или някакви цели. До какво ще доведе това въобще? Чисто икономически да не говорим и политически ефект. Ако това стане масово явление.

    Д-р Манолова: То вече е масово явление.

    Оставам с впечатлението, че има пандемия от екранна зависимост, и то от доста години. 
    Д-р Везенков:
    А сега си представете алфа-поколението, които тръгват със смартфоните от бебешка възраст. 10-, 11-, 12-годишните деца в момента след 8 – 10 години ще бъдат всъщност на пазара на труда.

    Д-р Манолова: Те няма да бъдат на пазара на труда, защото повечето от тях не могат да се включат активно на пазара на труда по никакъв начин. Това, което доктор Везенков описа със заспиващия мозък при най-малките деца, се случва. При по-големите се получава една разностранна картина.

    Колко малки са най-малките?
    Д-р Манолова:
    Най-малките, които са ни водили с проблеми в развитието заради екраните, са на около година и половина, които не са проходили. Или деца над 2 години и половина, които не са проходили, не са проговорили и не правят нищо без участието на екран. Те имат симптоми от аутистичния спектър, ходят на пръсти и не забелязват възрастните, не им обръщат никакво внимание. За тях не съществува, нямат абсолютно никакъв контакт с околните. Но това са деца, които не са аутисти. 

    Д-р Везенков: Ние го наричаме псевдоаутизъм.

    Д-р Манолова: Деца на 4-, 5-, 6-, 7-годишна възраст със същата симптоматика. При малко по-големите, между 8- и 12-годишна възраст, вече имаме бум на неврологични нарушения. Имаме епилепсия, имаме деца с паник атаки множествени и имаме деца със сомнамбулизъм. Те стават сутринта и не разпознават къде са, не разпознават родителите си и цял ден не знаят на кой свят се намират.
    Родителите не могат да ги пуснат да излязат от дома, не могат да отидат на училище и съответно вече на 13-, 14-, 15-годишна възраст имат неврологична симптоматика, психотична симптоматика, изключване от живота, никакво социално включване, никаква амбиция, никакви академични способности. Мозъкът 4, 5, 6, 8 години е спял и не се е развивал. Само че в един много интересен режим на заспиване. Детето стои пред екрана, то е хиперстимулирано от репрезентацията, от филмчето, от играта, в която играе, и така нататък, определени зони от мозъка заспиват, а други остават будни.

    Д-р Везенков: Всъщност това имитира сънищната активност на мозъка, когато сме заспали и сънуваме. Образите се менят нонстоп. Реално точно по този начин функционира играещият или екранният мозък. Той сънува. Нямаме вземане на решения, способности за вземане на решения, освен ако е свързано с екрана.

    Д-р Манолова: Това са автоматизирани решения.

    Д-р Везенков: На пълен автомат работят. Тук няма развитие реално на никаква интелектуална способност и отказ, защото им е трудно. Не защото искам нещо различно, а защото ми е трудно. Най-елементарни аритметични задачи са в оценката. Задаваме ги и мозъкът буквално блокира от най-елементарно усилие. И след това в училище, когато се опитва някой по неудоволствен начин, без екраните и т.н. да им преподава, те въобще не го чуват, защото в този момент възприемателните зони спят. Няма чуваемост.

    Д-р Манолова: Няма удоволствен механизъм, който ще бъде по-мощен от този. Т.е. няма учител, който да може реално да им привлече вниманието. Няма как да бъде конкурентна на тази допаминова атака, която получават чрез екраните. И както казах, част от мозъка спи, но друга част не спи и тялото в този момент, автономната нервна система, е в огромно напрежение. Т.е. ние виждаме функционирането на един човек, чийто мозък е в полуспящо състояние, а тялото му е по натоварване все едно бяга спринт. Пулсът се вдига на 100 – 110 – 120 и това през цялото време, докато играе играта или докато гледа клипчето. Ние само виждаме едно дете, което външно е спокойно. Вътрешно напрежението е изключително високо.

    Аз като гледам филм, пулсът ми пада толкова много, че умният ми часовник смята, че спя.
    Д-р Манолова:
    Ние сме едно друго поколение. Не можем да сравним нашето развитие с развитието на едно дете, което много отрано, вместо да има естествено включване в живота, получава включване в дигитална среда и тази дигитална среда не може да го научи на естествените механизми, на които ние се учим в процеса на развитието си. То се учи на едни съвсем различни модели, малко по малко отпадат функции, които са заложени в човешкото развитие, но понеже не получава адекватното преживяване, то не развива и тези функции.

    На база на Вашия опит имате ли някаква препоръка от каква възраст децата могат да бъдат излагани на екрани?
    Д-р Манолова:
    Ние ще сме много крайни и ще ви кажа, че до четвърти клас децата нямат нужда. След това, ако решат да започнат да се учат да работят с компютър, да развиват академични способности, получавайки информация от интернет, могат да го правят в началото с присъствието на възрастен човек, който да ги научи в тази среда. Но да има някакви защитни механизми, в които между академичните занимания да няма гейминг и да няма cartoon, защото, ако гледате филм на Чарли Чаплин, е едно, но мозъкът узрява за тази дигитална нереална среда и те стават абсолютно неадаптивни и неадекватни в живота. 

    Очакват ли децата животът да изглежда така както на екрана?
    Д-р Манолова:
    Не само че очакват, наясно са, че това е животът, защото растат в такава среда. 

    Д-р Везенков: Мозъкът е изключително еволюционно адаптивна система. Каквото предложи средата, веднага започва да зрее, както казва Вили, да се приспособява към дадените му условия. Мозъкът преди 100 000 години на човека и днешният, на днешното бебе, са абсолютно едни и същи. Само че средата тогава формира човека по един начин и стига до някакъв етап на развитието му, защото това е капацитетът на средата. В момента е по същия начин и винаги е било така.
    И сега си представете, че всъщност средата е някаква виртуална реалност, която аз мога само чрез две сензорни системи да възприемам. Цялото ми движение, опорно-двигателният апарат, свободата на движението на тялото, схемата на тялото, отношението му към обектите пространствени и т. н. не се възпитават и мозъкът се приспособява към екранност за сметка на най-елементарните способности в реалността – халтавата походка, не можем да хванем топка, спорт – абсурд.
    Говорим за неща, които ние сме развили на биологичен план – всички еволюционно заложени в нас способности. А сега мозъкът изцяло върви в една друга посока и реалните способности, защото, за да имам една пространствена ориентация на субекти, аз трябва да имам отношение към тях, а на 20 сантиметра абсолютно всичко се случва и дървото, и масата, и човекът, и така нататък. Нямам никакви пространствени реални отношения и мозъкът за тях, това са незначителни способности, защото не получават удоволствие и преживявания. А това става реално и става едно прекръстосване на реалността. Виртуалното става значимо за мозъка, а реалното е никакво, сиво, бледо, нищожно.

    Д-р Манолова: Ние имахме някаква надежда, че децата, които спортуват, ще бъдат спасени. През спорта и чрез спорта, защото работим и със спортисти през годините. Имаме спортна култура, знаем каква е физиологията на спортуващия човек и колко е благоприятна за един здравословен живот оттук насетне за цял живот.
    И вярвахме, че на чисто вегетативен план това напрежение, което ние отчитаме при екранните деца, ще бъде овладяно от спортистите. Тоест те ще могат да го преработват чрез спорта. Оказа се, че там положението е бомба със закъснител. Защото, въпреки че на вегетативен план те успяват да направят някаква саморегулация, зреенето на мозъка изостава с няколко години както при другите деца. Определени зони изобщо не се развиват и здравословните проблеми идват от днес за утре.
    Тоест на детето чисто външно нищо не му личи, защото в тялото си се развива добре. Така те са и по-социални, по-комуникиращи още повече там, където са в групови спортове. Но изоставането в мозъка дава такова отражение, че симптоматиката възниква внезапно. Т.е. една сутрин детето се събужда и родителите казват: „Ние не можем да познаем детето си“. И тръгват по доктори. Това се случва с епилептичен припадък, с мощни паник атаки, с епизоди на сомнамбулизъм, които коментирахме – отведнъж. 

    Има ли връщане назад?
    Д-р Манолова:
    Има път напред. 

    Може ли това нещо да бъде преодоляно?
    Д-р Манолова:
    Може. Но ако можем да сложим една разграничителна линия между възрастните и подрастващите. Възрастният човек, няма да слагаме години, е човек, който е израснал с една сравнително здрава психофизиология. И след това, понеже ние работим и с екранни възрастни, е настъпило някакво нарушение, ние можем да го върнем към здравата му психофизиология.
    При децата, които са израснали с компрометирано развитие, има път напред, който не е връщане, защото ние няма към какво да ги върнем. Имаме модел, чрез който можем да започнем чрез работата, на първо място да отстраним зависимостта, детето да се върне към преживяванията си психотелесни, да осъзнае тялото си, което е най-голямото предизвикателство при екранните деца.
    Те не разбират, че живеят чрез, със, в тяло. Те са затворени във виртуалистиката по много начини. Тяхната субективна и обективна вселена е такава. Връщането към тялото, към цялостните психотелесни преживявания и оттам нататък залагането на способности, така че едно изоставане да бъде компенсирано в някакъв оптимален период от време.

    Нагоре
    Отпечатай
     
    * Въведеният имейл се използва само за целите на абонамента, имате възможност да прекратите абонамента по всяко време.

    преди 47 минути
    ББР с нова кредитна програма за енергийна ефективност на малкия и средния бизнес
    Тя е с размер 30 млн. и ще е достъпна и за компаниите, които не са били одобрени за европейските средства
    преди 1 час
    920 фирми ще получат над 93 млн.лв. безвъзмездни средства за енергийна ефективност
    Те са одобрени по финалната мярка за подпомагане на бизнеса за изминалия програмен период на ОП „Иновации и конкурентоспособност“ 2014-2020
    преди 2 часа
    355 нови случая на Covid-19 у нас
    Общият брой потвърдени случаи на новия коронавирус у нас от началото на пандемията е 1 226 419
    12 август 2022, 16:33
    КЕВР утвърди цена на природния газ за август – 297,89 лв./Mwh
    Основната причина за увеличението са рязко нарасналите цени на международните газови пазари
    12 август 2022, 16:15
    София въвежда „спирка по желание“
    Те влизат в сила на 13 август за 9 автобусни линии