Защо собственият ни ум ни подвежда и как можем да променим начина си на мислене?

Всички имаме склонност да виждаме това, което искаме да видим. С други думи, проявяваме т.нар. нагласа на войника. Като започнем от разделението на лагери и слагането на розови очила и стигнем до изнамирането на благовидни оправдания в личния си живот, ние сме силно мотивирани да защитаваме идеите, в които вярваме, и да отричаме онези, които ни противоречат. 

Но ако искаме по-често да намираме верния път, трябва да се потрудим и да възприемем нагласата на съгледвача. За разлика от войника, целта на съгледвача не е да избере едната страна и да защитава само нея в ущърб на другата, а да навлезе в непознатата местност, да проучи терена и да се върне с възможно най-точно съставена карта. Без значение какво се надява да открие, съгледвачът преди всичко иска да разбере каква е реалността.

В „Прозорлив ум“ Джулия Гейлъф показва, че съгледвачите успяват по-добре да се ориентират в действителността не защото са по-умни или по-знаещи от всички останали, а благодарение на няколко емоционални умения, навици и схващания за света, които всеки е в състояние да усвои. Чрез увлекателни примери – от съвети как да оцелеем сам-самички насред открития океан, през тайната, която спасява Джеф Безос от свръхсамоувереност, и обяснението защо суперпрогностиците превъзхождат агентите на ЦРУ, до разгорещените спорове в „Редит“ и съвременната предубедена политика – Гейлъф търси отговор на въпроса защо собственият ни ум ни подвежда и как можем да променим начина си на мислене.

„Прозорлив ум“ излиза в България с логото на ИК „Изток-Запад“. Публикуваме част от увода към книгата.

Когато си представяте човек с отлична преценка, за какви черти на характера се сещате? Може би ви идват наум качества като интелигентност, находчивост, смелост или търпение. Това са все възхитителни добродетели, но има една черта, чието място е начело в списъка, но която бива дотолкова пренебрегвана, че дори си няма общоприето име.

Затова аз реших да ѝ го измисля. Наричам я „нагласата на съгледвача – мотивацията да виждаме нещата такива, каквито са, а не такива, каквито ни се иска да бъдат“.

Благодарение на нагласата на съгледвача разбирате кога сте в грешка, изнамирате пропуските в знанията и логиката си, подлагате на проверка предположенията си и променяте поведението си. Именно тя ви подтиква да си задавате и да се стараете да си отговаряте откровено на въпроси като: „Допринесох ли за онзи спор?“ или „Този риск струва ли си?“, или „Как бих реагирал, ако някой от другата политическа партия постъпи по същия начин?“ Както веднъж казал покойният физик Ричард Файнман: „Първият принцип е да не се самозаблуждаваш – а ти си човекът, който най-лесно може да се заблуди.“

Способността ни да се самозаблуждаваме е широко обсъждана тема от началото на двайсет и първи век до днес. Масмедиите и популярни книги като „Защо вярваме в неверни неща“, „Предвидимо ирационални“, „Защо хората вярват в странни неща“, „Допуснаха се грешки (но не и от мен)“, „Не си толкова умен, за колкото се мислиш“, „Ирационално отрицание“, „Защо всички (други) са лицемери“, Мисленето“ обрисуваха крайно неласкава представа за човешкия мозък като природно устроен да се самозалъгва – намираме логични обяснения и оправдания за своите недостатъци и грешки, доукрасяваме си фактите по свой вкус, вземаме под внимание само данни и доказателства, които потвърждават предразсъдъците ни и подкрепят нашия политически лагер.

Тази представа не е погрешна, но в нея липсва нещо.

Вярно е, че често намираме логични обяснения и оправдания за грешките си, но понякога и ги признаваме. Променяме си мнението по-рядко, отколкото би трябвало, но по-често, отколкото бихме могли. Ние сме сложни създания, които понякога крият истината от самите себе си, а понякога се изправят лице в лице с нея. Тази книга е посветена на по-малко разглежданата страна на тази монета, на случаите, в които успяваме да не се самозаблудим, и на уроците, които могат да ни преподадат тези успехи.

Моят път към тази книга започна през 2009 г., когато оставих записаната докторантура и се отдадох на страстта ми, която се превърна в нова кариера за мен – да помагам на хората да достигат чрез логика до отговори на въпроси, които си задават в личния и в професионалния си живот. Отначало си мислех, че начинът да им помагам е, като им обяснявам принципи, свързани с вероятностите, логиката, когнитивните заблуди, и след това им показвам как тези знания може да се прилагат в ежедневието. Но след няколко години, през които организирах семинари, четях изследвания, давах консултации и задавах въпроси на хората, най-сетне се примирих, че знанието как да разсъждаваме правилно, не е панацеята, за която го смятах. 

Съзнанието, че трябва да подлагате на проверка разбиранията си, ви прави автоматично толкова по-мъдри, колкото съзнанието, че е полезно да спортувате, ви прави автоматично по-здрави. Дори и да можете да изрецитирате цял списък с когнитивни заблуди, това няма да ви е от кой знае каква полза, ако не сте склонни да признаете когнитивните заблуди в собственото си мислене. Най-важният урок, който научих, е една констатация, потвърдена оттогава и от научните изследвания, както ще видим в тази книга: преценката ни далеч не се изкривява толкова поради липсата ни на знания, колкото поради нагласата ни. 

Между другото, нищо от казаното дотук не означава, че аз самата съм съвършеното въплъщение на нагласата на съгледвача. И аз намирам логични оправдания за грешките си, и аз избягвам да мисля за проблемите си, и аз заемам отбранителна позиция, когато ме критикуват. Неведнъж, докато правех проучвания за тази книга, си давах сметка, че съм пропиляла цяло интервю в опити да убедя събеседника си, че моето становище е правилното, вместо да се помъча да разбера неговата гледна точка. (Иронията, че се държах предубедено, докато водех разговор на тема непредубеденост, не ми е убягнала.) 

...

Пътешествието ни ще ни отведе в световете на науката, бизнеса, активизма, политиката, спорта, криптовалутата и подготовката за оцеляване в екстремни условия. Ще се поспрем да погледаме културните войни, войните на мамите и войните за вероятностите. По пътя ще разбулим отговорите на загадки като: „Защо на Чарлс Дарвин му се повдигало при вида на пауновата опашка?“, „Какво накарало един професионален скептик по отношение на климатичните промени да промени позицията си?“, „Защо някои жертви на сектоподобни финансови пирамиди успяват да се отскубнат, докато други остават в техен плен?“

Тази книга не е възмутена тирада на тема колко нелогично мислят хората. Не е и опит да ви заставя да разсъждавате „правилно“, като ви смъмря. Вместо това тя е описание на различен подход към живота, подход, роден от стремежа към истината, подход, който носи същевременно ползи и удовлетворение и който, по мое мнение, бива печално недооценяван.