Ако в този свят има нещо постоянно, то това са изкуството и стремежите на хората

Алисън Ричман е родена в Ню Йорк в семейство на художници. Завършва история на изкуството в престижния Уеслиански дамски колеж в щата Масачузетс. Писателският успех за нея идва с четвъртата ѝ книга – „Изгубената съпруга“. Историята на Ленка и Йозеф за няколко месеца се превръща в международен бестселър, преведен на четиринайсет езика, а в момента има планове за екранизирането ѝ. „Изгубената съпруга“ печели ежегодната награда на читателите за най-добър роман на автор от Ню Йорк за 2012

През септември на български излезе новият роман на Алисън Ричман „Синът на майстора на маски“. Книгата ни пренася в Япония в края на 19-ти век и разкрива красотата на японското изкуство и традиционния театър Но.

Всички книги на Ричман са вдъхновени от любовта ѝ към изкуството, историята и пътешествията. По време на студентските си години тя печели стипендията „Томас Уотсън“ и в продължение на девет месеца живее в Япония и чиракува при майстор на маски за театър Но. Това преживяване и познанията ѝ за японската култура вдъхновяват нейния дебютен роман – „Синът на майстора на маски“. 

Главен герой в книгата е Кийоки Ямамото, който учи традиционните техники на японското изобразително изкуство, но мечтае да замине за Париж и да рисува в багрите на импресионистите. Рюсей, бащата на Кийоки, е посветил живота си на изработването на маски за театър Но. След смъртта на съпругата му изкуството е неговото убежище от самотата. Почитан като най-вдъхновения майстор на своето поколение, той очаква единственият му син да го наследи. И да пази традициите на семейството и страната си, а не да се влияе от западните представи за красота. 

В търсенето на своя път, Кийоки се оказва на ръба на една отмираща епоха и раждането на друга. Разкъсван е между сакралните традиции на театър Но и копнежа по Париж и импресионистите. Трябва да избере между синовния дълг и следването на собствените си мечти.

 Вижте какво споделя авторката за книгата:

„Синът на майстора на маски“ дава началото на писателската Ви кариера. Как се случи това?
Замислих се за такава кариера по време на последната ми година в колежа, когато един от преподавателите ми каза, че имам талант да разказвам историята „зад картината“. С наближаване на дипломирането се запитах с какво бих искала да се занимавам. И отговорът беше: да разказвам истории, вдъхновени от живота на творците. 

По време на обучението си бях прекарала известно време в Киото като ученик на майстор на маски за театър Но. Отне ми повече от година, за да изработя една-единствена маска. Аз, жена от Запада, изучавах традиционно японско изкуство. Това ме накара да се замисля кога първите японски артисти са започнали да изучават западното изкуство. Попитах преподавателите си след завръщането ми, но никой не знаеше отговора. Всичко това ме заинтригува и ми се стори, че е чудесна идея за роман. Кандидатствах за стипендия, за да проуча първите японски художници, които в края на 19. и началото на 20. век напускат страната си, за да изучават изобразително изкуство във Франция. Впоследствие от това се роди и първата ми книга – „Синът на майстора на маски“. Публикувах я, когато бях на 24 години, и не съм спирала да пиша оттогава.

Пишете исторически романи. Какво Ви привлича в този жанр? Как протича процесът Ви на работа?
Обичам да научавам нещо ново с всяка книга. Проучването е най-хубавата страна на професията ми. Обичам да пътувам до държавите, за които пиша, да опознавам чужди култури, храната, традициите, да наблюдавам заобикалящата ме среда. За проучване на историческите факти чета доста, използвам снимкови архиви и ако е възможно, интервюирам хора, живели в този период. Узнавам толкова много по време на този процес и обожавам да преплитам наученото в романите си, за да може и читателите да обогатят знанията си, докато се наслаждават на сюжета.

Всички мои книги започват от един въпрос, който не ми дава покой. И знам, че сред отговорите се крие роман. След това започва проучването, което обикновено отнема около година. Междувременно обмислям персонажите – техните характери, външен вид и т.н. Едва когато почувствам, че разбирам напълно мястото, историята и героите, съм готова да започна да пиша. Тогава текстът просто се излива от мен и няма нужда да спирам.

Писането на исторически романи може да се окаже предизвикателство, тъй като съвременните гледни точки, социални и културни норми са различни от тези, които описвате. Как се справяте с тези разминавания?
При мен всичко се основава на задълбоченото проучване. Щом се подготвя добре, героите и тяхната култура се оформят естествено в съзнанието ми. Когато пиша в първо лице (както е в „Синът на майстора на маски“, „Последната картина на Ван Гог“ и „Изгубената съпруга“), имам чувството, че гласовете на персонажите говорят чрез мен, и текстът се оформя по естествен път.

Разкажете ни малко повече за сюжета и посланията в „Синът на майстора на маски“.
Работата на майстора на маски е да създава живот чрез творенията си. Той вярва, че маските, които лежат по рафтовете в студиото му, са едва ли не негови деца. Затова и в книгата изглежда, че бащата има по-близка връзка с тези неодушевени предмети, отколкото със сина си. Така романът се превръща в история за баща и син, за двама различни творци, които не успяват да намерят път един към друг. Но също така е и разказ за млад студент по изобразително изкуство от Япония, който заминава за Париж, опитвайки се да намери път към себе си и към твореца, който иска да бъде.

________________

Как тази история оживява на български език? В интервю за издателство „Хермес“ преводачът на книгата Паулина Мичева и специалистът по театър Но д-р Петко Славов  разказват за предизвикателството да преведеш и предадеш японската култура и традициите на театър Но на страниците на романа. 

Г-жо Мичева, Вие имате богат опит като преводач и филолог. Какво е впечатлението Ви от романа „Синът на майстора на маски“? Какво мислите за историята, стила на писателката, застъпените теми?
Един от централните „герои” в „Синът на майстора на маски” е легендарният японски театър Но. Докато работех по книгата, гледах много видеа в интернет, за да се запозная с  определени пиеси и с конкретни образи и сцени. Затова в някакъв момент ритъмът на тези пиеси и атмосферата в тях се сляха в съзнанието ми с текста и започнах да възприемам самия роман като история, подходяща за театър Но. Това, разбира се, е чисто емоционално лично впечатление, но именно затова бих описала стила на романа едновременно като елегичен и драматичен, с редуващи се настроения – сякаш се сменя ритъмът на музикалния фон на „пиесата”: лиричност, въодушевление, патос, радост и тъга, надежда и отчаяние... Но всичко това е като в рамка, емоциите не се развихрят напълно, надделява сдържаността, характерна за тази древна източна култура. 

Това е роман за изкуството, за цената, която артистът е готов да плати, за да постигне своите мечти. Роман за различните представи за изкуство в различните епохи – и същевременно виждаме как въпреки различията винаги има нещо общо в самата душевност на творците, в тяхната отдаденост и дори готовност за саможертва.   

За мен бе много интересен паралелът между Изтока и Запада, отношението към изкуството в две противоречащи си култури. Преходните периоди, заредени  с революционен дух, с желание за промени и разбиване на традициите, винаги са благодатна тема за писателите. Тук имаме епохата Мейджи – време на големи катаклизми във всички сфери на живота в Япония, и времето на импресионистите, направили революция в изкуството в Париж и в целия свят. 

Комбинацията от всичко това направи работата ми по романа на Алисън Ричман изключително приятна и много вълнуваща. 

Алисън Ричман вплита в сюжета изобразително изкуство, театър Но, изработката на маски, японската история и култура. Пресъздаването на този свят на български език може да се окаже предизвикателство за един преводач. Така ли беше за Вас? Как подходихте към романа?
Постарах се да се подготвя възможно най-добре по темата за историята на театър Но, създаването на маските и костюмите, които имат изключително важна роля в този театър, символиката на всеки детайл от тях, конкретните образи в пиесите, както и много други културни японски реалии. Преводачите имат тази привилегия – с всеки нов роман навлизат в един нов свят, опознават го, научават неизвестни им до този момент факти. Не е възможно да си специалист по всички теми, които ще срещнеш в работените от теб текстове. Трудни ми бяха определени транскрипции на термини и имена, за които има неясноти как точно да бъдат предадени на български език. Затова се консултирах с колеги японисти (Маргарита Укегава, Албена Тодорова, д-р Петко Славов) и съм им признателна за помощта. Ако някъде има неточности или грешки, те са изцяло по моя вина, а на колегите читателите дължат всичко вярно и точно написано от японската терминология. Има някои руски издания, а и книги, излизали на български, от които можем да се запознаем по-отблизо с оригинални текстове, свързани с театър Но, като „Фушикаден: Напътствия за цветето в Но”, чийто автор е Дзеами Мотокийо, драматург от XIV век (превод от старояпонски: Бойка Цигова). В книгата на Алисън Ричман ще срещнете и неговото име. Тези текстове ни помагат да вникнем в естетическата концепция на театър Но и на изкуствата, свързани с него.

Има ли някакъв детайл от романа, който пробуди особен интерес у Вас?
Винаги ме впечатлява професионализмът на авторите. Когато от текста личи, че уважават читателите и им поднасят вълнуваща и значима история, история, в която те самите вярват. Ричман е дъщеря на художничка, самата тя рисува и е завършила в колежа история на изкуството и японистика. В детството си пътува между САЩ и Япония. По-късно се връща в Япония със стипендия, живее в древния град Киото и там се обучава при един от малкото останали майстори на маски за театър Но. В продължение на девет месеца извайва една-единствена маска от парче кипарисово дърво, използвайки древни техники. Вярвам, че читателите ще усетят отдадеността на авторката към темата и ще се впечатлят от множеството лично преживени емоции, които Ричман влага в текста.

Д-р Славов, Вие сте единственият специалист по театър Но в България. Как се зароди интересът Ви към това изкуство и къде се крие неговата магия?
Моята връзка с театър Но не започна като любов от пръв поглед. Но е изкуство с много устойчиви традиции и езикът в пиесите е същият старояпонски език, използван преди около 700 години. Затова първите ми впечатления от Но бяха по-скоро на шок и ужас, защото, въпреки че вече разбирах и говорех японски език на сравнително високо ниво, не успях да разбера и една дума от пиесата, която гледах. По време на обучението си като японист бях учил за Но, разбира се, но не знаех много – освен че е най-старият театрален жанр в света, останал почти неизменен от създаването си досега. 

Този първи сблъсък с Но ме ядоса толкова, колкото ме и заинтригува. Бях възмутен и ядосан на себе си, че дългогодишните ми усилия не бяха успели дори да надраскат повърхността на тази вековна традиционна култура. Едновременно с това бях заинтригуван от факта, че хората от публиката не само разбираха, но и се наслаждаваха на изкуство, създадено от техните предци преди цели 7 века, представяно на език, непонятен за обикновения съвременен японец. Това любопитство ме стимулира да проуча историята и изразните средства на Но, за да се подготвя по-добре за следващия път, когато отида да гледам Но пиеса. Така всеки път, когато ходех на пиеса, разбирах все повече и повече… и колкото повече научавах, толкова повече въпроси изникваха в главата ми. 

Открих, поне за себе си, че театър Но е труден за разгадаване шифър, който обаче на свой ред е и ключ към почти всички аспекти на традиционната японска култура. Открих също така, че театър Но е ненадминат в своята автентичност. Много от моите колеги японисти, в това число и аз харесваме японските исторически драми и анимационни филми. Рядко си даваме сметка обаче, че те са продукти на съвременната японска култура, която се опитва със съвременни средства да пресъздаде древната такава. Театър Но, от друга страна, е изкуство, създадено от самураи за самураи, предавано от поколение на поколение до ден днешен. В представленията на Но все още се използват инструменти, създадени преди 400, 500, че и повече години. Нямаме звукозаписи от тези времена, но и днес можем да чуем същите мелодии и песни, изпълнени на инструменти, ползвани поколения наред. Можем да видим съживени същите емоции и същите проблеми, които са вълнували японците от древността до днес. Именно в тази автентичност на формата и непреходност на сюжета за мен се крие магията на театър Но.

Какво място заема днес театър Но в японската култура и как го възприема българската публика?
Театър Но се е зародил като изкуство на японския военен елит – кастата на самураите. Не само публиката, но и актьорският контингент в Но се е състоял изцяло от самураи, покровителствани от върховния главнокомандващ – шогуна, както и от множество влиятелни феодали. Песните и танците в Но са били неотделима част от образованието на военната каста, като аматьорските и полупрофесионалните представления са били изключително важна част от социалния им живот. 

С падането на феодализма и отмяната на класата на самураите в средата на 19. век патронажът над театър Но се поема от богати търговци и заможни предприемачи, търсещи път към висшите прослойки, и те на свой ред продължават традицията с аматьорските представления. Това е и един от аспектите на театър Но в съвремието - освен жив музеен експонат, Но е и нещо като клуб на съвременната японска аристокрация, до който всеки способен на постоянство и дисциплина може да добие достъп. Също така поради консервативната си природа Но не се нагажда към публиката си, а напротив - очаква публиката да се нагоди към него. За да се наслади напълно на това изкуство, публиката трябва да понаучи старояпонски език, както и да добие по-задълбочени познания по класическа литература, история, обноски и др. По този начин Но образова публиката си, като я стимулира да усвои есенцията на традиционната култура. Може да се каже, че Но е една от съкровищниците на японската национална и културна идентичност в съвремието. 

Въпреки че има много неравности по пътя към театър Но, смятам, че както всяко сценично изкуство, то може да бъде възприемано на много нива. Да, има редица специфични изразни средства, непознаването на които може да доведе публиката до погрешни изводи, но същността на това изкуство е непреходна. Стига публиката да е будна, тя може да намери паралели в естетиката и сюжетите с почти всички световни култури. Затова моите лични впечатления са, че българската публика възприема Но изключително позитивно. За разлика от западната публика, която е свикнала да й се поднася всичко наготово и очаква да бъде спечелена, българската публика е много повече склонна да положи усилия да вникне в същността на представеното й съдържание и да погледне на постановката не просто като на нещо създадено за нейно забавление, а като на прозорец към една отдалечена във времето и пространството култура, от която може много да се поучи. Досега с „Театър Но Ямамото“ сме организирали около 10 представления и над 20 работилници за Но в България. Отзивите от всички тях са били повече от положителни. Все още поддържам връзка с български актьори, които след участието си в наши работилници, продължават живо да се интересуват от Но и да прилагат наученото в своите представления.

А какво е значението на театралните маски? В романа те имат много важна роля, Алисън Ричман пише за тях с почит и възхищение. Способно ли е съвременното общество да ги възприеме по същия начин, както по времето на възхода на това изкуство?
Дори и в съвремието, японците вярват, че както всяко живо същество, така и всеки предмет, всяка вещ биват обитавани от т.нар. „ками“, или духове. За японеца всеки предмет е одушевен, особено ако предметът е бил използван поколения наред. Много от маските в театър Но, които се използват днес, са били направени преди стотици години, носени от поколения актьори. Ако попитате един Но актьор колко маски притежава, най-вероятно ще ви отговори, че не притежава нито една, а маските, които ползва, е взел за малко назаем от предците си. Актьорът слага маската на лицето си само след поклон в знак на почит към трите „ками“, които живеят в нея – духа на самата маска, духа на занаятчията, който я е създал, и събирателния дух на всички актьори, носили я през вековете. Въпреки че повечето съвременни японци едва ли знаят за тази традиция, не се съмнявам, че всички те – съзнателно или не – си дават сметка за значимостта и одушевеността на маските. Това е отношение, което японците проявяват не само към маските в частност, а към целия заобикалящ ги свят – един мироглед, зародил се в дълбоката древност, който продължава и до днес. 

За финал един въпрос и към двамата: какво послание бихте отправили към читателите, които тепърва ще се докоснат до книгата, а чрез нея - до театър Но и японската култура?
Паулина Мичева: „Синът на майстора на маски“ е роман, в който се преплитат две различни култури, разнообразни изкуства, разнородни традиции. И същевременно ни показва, че ако в този свят има нещо постоянно, то това е изкуството. И стремежите на хората, вървящи по различни пътеки, в различни времена, но водени от едни и същи страсти. Защото само над изкуството времето няма власт.

Петко Славов: Смятам, че този роман е една чудесна първа стъпка към необятния свят на японската култура, и в частност театър Но. Затова ми се иска да изпратя читателите на това пътешествие с девиза на Дзеами – най-плодовития драматург и актьор в историята на театър Но. Той гласи: „Шошин уасуру бекарадзу“ – „Не забравяй, че за всяко нещо има първи път“. Нека не забравяме своята неопитност, когато се сблъскваме с предизвикателство за първи път, но и да не забравяме, че независимо колко опитни сме, през целия си живот няма да спрем да се изправяме за пръв път пред нови и нови предизвикателства.