Можем ли да се научим на оптимизъм и позитивизъм?

 

 

Веднага се сещам за концепцията за преливащите се една в друга противоположни сили ин/ян. Тя ни учи, че няма нищо еднозначно. Че в най-прекрасните моменти има и мъничко тъмнина, а в най-черната дупка може да намерим източник на светлина. Колкото повече обръщаме внимание на нюансите между две крайности, толкова по-добре ще живеем.

Разбира се, че средата, в която израстваме, а дори и гените, които нашите родители ни предават, имат значение за формирането на светоусещането и моделите на поведение. Но вярвам, че това не е неизменимо условие. Всеки от нас дали съзнателно, или не, дали го иска, или не се променя и развива. Въпросът е дали все пак се учим от ситуациите, в които попадаме? За мен е важно след сложни моменти да се спираме и да обръщаме внимание на това как сме се справили, кой ни е подкрепил и кой ни е обърнал гръб. Така, преоценявайки събитията и това, с което разполагаме, изграждаме по нов начин отношението си към заобикалящия ни свят.

 

Когато знаем, че имаме силите да се справим и се връщаме към този си опит във важни моменти, по-трудно ще попаднем в капана на негативизма. Искам да завърша с българска пословица, която често използва майка ми и в която вярвам – „Пусни боже, няма“ – реакцията ни към всичко, което ни се случва, дори и късметът ни е наша лична отговорност.

 

 

 

Не смятам, че негативната настройка е вродена. Искрено вярвам, че душите ни идват отворени за любов и с любопитство на този свят. Всеки от нас има безграничен творчески потенциал и ако си позволим да го живеем, светът ще бъде едно много по-красиво място. Най-тъжното нещо е да изживееш живота си, работейки работа, която не обичаш, живеейки с хора, които не те обогатяват, и не позволявайки си да преследваш щастието (както и да изглежда то за теб).

 

Добре е все пак да не си затваряме очите и за негативните неща в живота, които служат като безценен ориентир в коя посока искаме да се движим. Но оптимизъм се култивира с практика. Упражнява се като мускул всеки ден, като активно търсим всичко позитивно около себе си, но и целенасочено сами създаваме позитивното, което искаме да виждаме. Ганди е казал: „Бъди промяната, която искаш да виждаш в света.“

 

 

 

Вечният въпрос за природата или възпитанието отново ни хвърля в дуалистично противопоставяне. За да го избегнем, като основополагащо е добре да помним, че сме родени с огромен потенциал за развитие, а не с предварително зададена позитивна или негативна настройка. Изградени сме така, че в себе си имаме всичко, позволяващо растеж, развитие, усъвършенстване, надграждане … както в индивидуален, така и в общностен план. И този процес няма край. Въпросът е, от една страна, доколко позволяваме /вървим в посока разгръщане на този потенциал, а не в посока блокиране/осуетяване напредъка. От друга страна, е важно доколко условията/обкръжението, в което растем, благоприятстват този процес.

 

По един пределно изчерпателен и все пак разбираем начин този процес на развитие и условия, природа и възпитание е описан от Кен Уилбър в световноизвестната му книга „Кратка история на всичко“ (ЛИК, 2000), наричан „Айнщайн на съзнанието“ от благодарните му ученици.  Уилбър твърди, че човешкото развитие се разгръща на специфични етапи, които надминават обикновено признаваните от западната психология; че само чрез успешно придвижване през всеки от етапите на развитие е възможно първо да развием силно чувство за индивидуалност и след това да преживеем по-дълбока идентичност, която трансцендира и включва личния Аз.  Това развитие/порастване в съзнанието Уилбър илюстрира с метафората за Стълба/Катерач/Изглед.  На всеки етап (стълба)  от развитието на съзнанието, ние (катерачът) имаме различен поглед (изглед) към света в зависимост от това до кое ниво на стълбата сме се изкачили. На всеки етап от стълбата на разгръщащото се съзнание може да се случи сакатлък, или както илюстративно се изразява Уилбър: „Азът може да изкачва стълбата…, но може да загуби ръка или крак на всяко стъпало …. И тогава – в зависимост от това колко голяма е загубата – капе или разплисква кръв, изкачвайки се.  Белегът от катастрофата ще зависи от това как е изглеждал светът, когато сте си счупили крака – колкото по-ниско е стъпалото, толкова по-сериозна е патологията“.

 

Е, в зависимост от сериозността на патологията можем в по-голяма или в по-малка степен да демонстрираме своя негативизъм чрез различните патологии (психични проблеми/заболявания), вариращи през целия спектър на психична проблематика – от условно „нормалните“, през най-леките невротични или личностни отклонения до тежките психотични разстройства.

 

Процесът на изцеление/промяна е комплексен и на различни нива на дълбочина – и в някакъв аспект е учене/обучение/усвояване на оптимизъм и позитивизъм – също с различна степен на проявеност.

 

При най-повърхностната помощ/подкрепа/консултиране обикновено се постига симптомно облекчение и укрепване; при по-дълбоките интервенции – осмисляне и  долавяне стимулите, провокиращи дискомфорта и проблемните поведения, а при глъбинната терапия – дълбоки прозрения, личностна промяна и растеж. Ставаме способни да правим много по-фини дистинкции, а изборите ни са все по-адаптивни и вече свързани не толкова с разрешаване на проблеми, колкото с растеж и развитие. И колкото по-високо/и по-дълбоко се намираме в този процес на изцеление - терапия/растеж/развитие, толкова по-силно се манифестира/изразява/свети нашият позитивизъм и оптимизъм.

 

 

 

За много хора опитимизмът изглежда, че е вроден заради семейството, в което са се родили и израснали. Там се формира до голяма степен нашият характер с хубавите и с лошите неща. Така че не е вроден, но изглежда като такъв.

 

Аз не бих препоръчал на никого да бъде оптимист или песимист. Добре е човек да мисли оптимистично, но то да е следствие от това как се чувства. Ако се чувства добре, естествено, че ще изглежда добре. Ако го игрие оптимист и не се чувства добре, това рано или късно ще се пропука, затова не мисля, че е добре предприемането на такъв тип стратегия. Да, ако си наложим позитивното мислене насила, едни 10-20% могат да ни свършат работа, но е много крехко и много бързо изчезва, ако не се работи по въпроса за това как се чувстваме.

 

Затова позитивизмът и оптимизмът трябва да са следствие на това, че се чувстваме добре. Тогава има ефект. Същевременно, ако някой е негативен и постоянно се оплаква, това означава, че не се чувства добре. И трябва да се работи за това. Първото нещо е да започне да отчита как се чувства, не какво мисли. Това е много важно уточнение. И се стартира работа по въпросите дали задоволявам потребности, или не, в какви отношения съм с хората около мен.  Какво ме кара да се чувствам добре? Какво ме кара да се чувствам зле? Кога натрупвам в себе си, т.е. предразполагам депресивна почва?

 

Така че това дали сме негативно, или позитивно настроени, е резултат от това как се чувстваме. Много е важно да отчитаме как се чувстваме и да внимаваме да не се загубим в това какво мислим.