четвъртък, 28 март 2024   RSS
    Барометър | Региони | Компании | Лица | Назначения


    2734 прочитания

    "Как семейството ми създаде най-опасния човек на света" - у нас излиза книгата на племенницата на Доналд Тръмп

    Мери Тръмп отправя стряскащи предупреждения за бъдещето и показва невиждана досега картина на миналото на човек, чийто политически път може би все още не е приключил
    19 февруари 2021, 11:40 a+ a- a

     

    В понеделник излиза „Твърде много, никога достатъчно: Как семейството ми създаде най-опасния човек на света“ – невиждан досега портрет на 45-ия президент на САЩ Доналд Тръмп, разказан от собствената му племенница Мери, съобщават от издателство "Сиела". Книгата е разказ от първа ръка за миналото и настоящето на една от най-широко обсъжданите фигури в съвременната история, заемал в продължение на четири години мястото на най-могъщия човек в света – Доналд Тръмп.

    Правени са многобройни опити за характеризиране на 45-ия президент на САЩ от журналисти, психолози, експерти и политически коментатори. „Нарцисистично личностно разстройство“ и „зловреден нарцисизъм“ са някои от термините, срещани в медиите. Но тези етикети не ни водят далеч в опитите ни да повдигнем завесите към истината за Доналд Тръмп.

    Мери Тръмп, племенница на Доналд и дъщеря на брат му Фреди, и доктор по клинична психология поставя началото на разговор, в който досега членове на семейството му не са участвали. Тя ни отвежда далеч в миналото в първите години на Доналд и детството му в сянката на доминиращия му баща със социопатични наклонности и физическото и емоционално отсъствие на майка му. От ранните детски години и адаптацията към прекомерните изисквания на богатото семейство, през проблемното му юношество във Военната академия на Ню Йорк, книгата разкрива в неочакван детайл механизмите, чрез които Доналд натрупва репутацията си на успешен бизнесмен, както и първите му стъпки в политиката.

    Специално внимание Мери обръща на последната година от управлението на Доналд и кризата от COVID-19 – своеобразен синтез на токсичната среда на семейство Тръмп.

    „Твърде много, никога достатъчно“ е жив, дишащ портрет на човек, който е оставил дълбока резка в американската политика, в обществото и дори разклатил самите устои на демокрацията. Портрет, който показва не само резултатите, но и причините, не само публичната персона, но и стаените, непреодолими страхове, които диктуват действията.

    Мери Тръмп отправя стряскащи предупреждения за бъдещето и показва невиждана досега картина на миналото на човек, чийто политически път може би все още не е приключил.

    Публикуваме откъс от книгата без редакторска намеса:

    „Мери Тръмп – ограбена“ крещяха заглавните страници на нюйоркските таблоиди в деня след Хелоуин през 1991 г. Макар да знаех какво се бе случило, все пак беше стряскащо да видя заглавията по будките на път за метрото.

    Баба ми не беше само ограбена обаче. Хлапакът, който грабнал чантата ѝ на паркинга на магазина, докато тя слагала покупките в ролс ройса си, бе блъснал главата ѝ в купето с такава сила, че тя бе полу­чила кръвоизлив и частична загуба на слух и зрение. При падането си бе счупила няколко ребра и таза на различни места – фрактури, които бяха много по-опасни заради острата ѝ остеопороза. Докато стигне до болницата „Буут Мемориъл“, състоянието ѝ бе станало много сериоз­но и ние не знаехме дали ще оцелее.

    Чак след като излезе от интензивното отделение и я настаниха в единична стая, успяхме да видим подобрение. Трябваше да минат сед­мици преди болките да станат поносими. Когато апетитът ѝ се завър-на, ѝ носех каквото пожелаеше. Един ден седяхме двете – тя пиеше карамелен млечен шейк, който ѝ бях купила на път за болницата – ко­гато се появи Доналд.

    Поздрави ни и двете и я целуна набързо по бузата.

    – Мамо, изглеждаш страхотно.

    – Вече е много по-добре – казах аз. Той седна на стола до леглото и вдигна единия си крак на ръба на рамката.

    – Мери идва да ме види всеки ден – каза баба и ми се усмихна.

    Той се обърна към мен.

    – Сигурно е хубаво да имаш толкова свободно време.

    Погледнах баба. Тя завъртя очи и се опита да потисне усмивката си.

    – Как си, миличък? – попита го.

    – Не питай. – Изглеждаше изнервен.

    Баба го попита за децата, дали има нещо ново покрай него и Ива­на. Той нямаше много какво да каже. Очевидно бе отегчен и след десет минути си тръгна. Баба хвърли бърз поглед към вратата, за да е сигур­на, че си е заминал.

    – Някой е крив днес.

    Сега вече се разсмях.

    – Честно казано, наистина му е трудно напоследък.

    През изминалата година „Тадж Махал“, любимото му казино в Атлантик Сити, бе обявило банкрут само дванадесет месеца след като бе отворило врати, бракът му бе на пух и прах, благодарение до го­ляма степен на публичната му афера с Марла Мейпълс, банките му бяха ограничили достъпа до сметките и му бяха гласували месечна издръжка, а изданието на втората му книга, „Оцеляване на върха“, бе издадено под името „Изкуството да оцелееш“. Макар че сам си бе ви­новен за всичко, той не изглеждаше смирен или засрамен, приемаше се повече за онеправдан.

    – Горкият Доналд – каза баба подигравателно. Изглеждаше ми почти замаяна и си помислих дали няма да е добре лекарите да ѝ на­малят болкоуспокояващите. – Винаги е бил такъв. Не трябва да го казвам, но като замина за Военната академия почувствах такова об­лекчение. Не слушаше никога, най-малкото пък мен, и постоянно тор­мозеше Робърт. Ох, Мери! Беше такъв мърльо. В училище получа­ваше медали за това, че е подреден, но щом се прибереше у дома, си оставаше разхвърлян.

    – Какво направи?

    – Какво можех да направя? Никога не ме слушаше. А на дядо ти не му пукаше. Тя поклати глава. – На Доналд му се разминаваше всичко.

    Това ме изненада. Винаги бях предполагала, че дядо ми е кукло­водът.

    – Това не ми изглежда характерно за него.

    По това време дядо ми беше в болницата за специални операции в Манхатън за смяна на тазобедрената става. Мисля, че бе влизал в болницата само веднъж, за да му премахнат тумор от врата зад дясно­то ухо, и то през 1989 г. Не знам дали е било съвпадение или опера­цията му е била планирана след приема на баба в болницата, за да не се налага тя да го търпи, докато се възстановява. От известно време психическото му здраве бе започнало да се влошава и ситуацията ста­ваше все по-тежка. Няколко пъти сестрите го бяха хванали, докато се опитва да си тръгне посред нощ, облечен само по боксерки. Казал им, че отива да види госпожа Тръмп. Баба явно беше доволна, че не е успял да я намери.

    Строежът на „Гранд Хаят“, възприет като личен успех на До­налд, проправи пътя за „Тръмп Тауър“, който отвори врати през 1983 г. насред голяма медийна шумотевица. Проектът бе преследван от скандали, които започваха с ужасното отношение към нелегалните строители и стигаха до предполагаемата намеса на мафията. Обидни­те действия кулминираха в унищожаването на красивите варовикови барелефи в стил ар деко от фасадата на „Бонуит Телър“, която Доналд събори, за да освободи терена за своята сграда. Доналд първоначално обеща важните исторически артефакти на Музея за изкуство „Метро­политън“. Когато обаче разбра, че тяхното премахване ще му струва пари и ще забави строежа, той разпореди да бъдат разрушени. При последвалата критика, той само вдигна рамене и оповести, че скул­птурите са „без никаква артистична стойност“, сякаш знаеше повече от научната оценка на експертите. С течение на времето този маниер, че знае най-добре, щеше да стане още по-твърдо установен. Колкото повече намаляваше обсегът на знанията му (особено в областта на държавното управление), толкова повече той щеше да твърди, че знае най-добре, правопропорционално на несигурността му. Именно това е ситуацията, в която се намираме в момента.

    Истинската причина за сравнително безпроблемното развитие на първите му два проекта се крие до голяма степен в опита на баща му като бизнесмен и предприемач. Нито един от тях нямаше да бъде възмо­жен без контактите на Фред, влиянието му, съгласието, парите му, зна­нията и може би най-важното, подкрепата, която даваше на Доналд.

    Допреди това Доналд изцяло разчиташе на парите на Фред и не­говото влияние, макар никога да не го е признавал публично и офици­ално да твърди, че успехът му се дължи единствено на неговото лично състояние и предприемачески дух. Медиите с готовност го следваха без да разпитват, а банките не останаха по-назад, когато Доналд започ-ва да преследва идеята да стане собственик на казина в Ню Джърси. През 1977 г. щатът узакони хазартните игри в Атлантик Сити в опита си да спаси затъващия крайбрежен курорт. Ако мнението на дядо ми можеше да упражни някакво влияние върху него, то Доналд никога нямаше да инвестира в Атлантик Сити. За Фред Манхатън си заслужа­ваше рисковете, но в Атлантик Сити той нямаше да може да предложи нищо друго освен пари и съвети – не разполагаше с политическите си връзки или с осведомеността си за местния бизнес. Но по това време влиянието на Фред над Доналд вече залязваше и през 1982 г. Доналд кандидатства за лиценз за хазарт.

     

    Нагоре
    Отпечатай
     
    * Въведеният имейл се използва само за целите на абонамента, имате възможност да прекратите абонамента по всяко време.

    преди 5 часа
    ТИЗ започва паневропейски интермодален проект с италианската Gruppo UniRetiCon
    Целта е у нас да бъдат създадени различни интермодални платформи
    преди 6 часа
    Авиационният сектор у нас е достигнал на 92% нивото си от преди COVID пандемията
    85% от самолетите на българските авиокомпании са работили на пазари извън България
    преди 7 часа
    Български хляб достига до 10 европейски държави с Lidl
    Пловдивският производител „Хебър” инвестира близо 15 млн. евро в 2 нови производствени линии
    преди 8 часа
    Над 10% ръст на пътуванията на българи в чужбина през февруари
    Увеличават се и посещенията на чужденци у нас, показват данните на НСИ
    преди 10 часа
    Предлагат индустриалните паркове само за един вид производства
    С промените в закона ще бъде създаден нов тип специализиран парк