Как трябва да се обича родината?

Как трябва да се обича родината? Отговор на този въпрос търси книжарят, автор и издател Светлозар Желев в сборника „България за напреднали“ (288 стр., цена: 18 лв.), издаван от Colibri. Изданието ознаменува началото на нов проект - поредица от книги, обединени от наименованието „Литературен гид за напреднали“.

Книгата събира истории на: Георги Господинов, Айгир Сверисон, Бела Кармел, Велина Минкова, Георги Господинов, Давид Бернщайн, Десислава Апостолова-Ван Дам, Джеремая Чембърлин, Евгения Бернщайн, Елизабет Костова, Илия Троянов, Камелия Кучер, Капка Касабова, Капка Тодорова, Ксения Банович, Курт Ван Дам, Люба Атанасова, Мануела Малеева, Мария Касимова-Моасе, Николай Грозни, Палми Ранчев, Русана Бърдарска, Силвия Атипова, Теодор Ушев, Христос Хартомацидис, Юлиан Попов. В книгата са включени и откъси от текстове на: Атанас Далчев, Боян Пенев, полк. Борис Дрангов, Владимир Свинтила, Кирил Христов, Николай Лилиев, Райко Алексиев, Станислав Стратиев.

Ето как съставителят на сборника обосновава избора на вечната тема „България“:

„В държава, в която родът на всеки трети българин е започнал извън границите на страната ни и почти всичките наши предци са били бежанци от война или преследване, ние изграждаме стени и телени огради, сеем омраза и страх от другия. Можем често да чуем, че еди-кой си човек не обичал България, еди-кой си не обичал родината си. Това в повечето случаи не е така, просто много често хората не отговарят на стереотипите, наложени тук. Всъщност как трябва да се обича родината?“

А ето какво пише Елизабет Костова, авторка на романите „Историкът“, „Крадци на лебеди“ и „Земя на сенки“:

„Човек не би могъл да възпроизведе България или някое късче от нея за казино в Лас Вегас. Тя е твърде сложна, твърде самородна. Не би било достатъчно да изкопира позлатените куполи на параклисите, клекнали току пред жилищните сгради, или римските колони на фона на небето. Мисля си например за едно празно парче земя на североизточния нос на полуострова в стария Созопол. Дълго време никой нищо не е построил там; вместо това по цяло лято из пресъхналите му вади цъфтят макове. Мисля си за полята от макове, нашарени със синьо-лилава лупина, покрай магистралите. За една синя риза, оставена в дъжда и прахоляка на края на селото. Също за белия равнец в поляната до Гела, който две старици беряха заедно с другите му цъфнали братовчеди, за да направят планински чай – сякаш човек би могъл да изпие самия пейзаж в димяща чаша. Обмисли това, Пруст. За гълъби, търсещи храна между калдъръма на манастирския двор; гълъбите са навярно на осем години, манастирът – на повече от хиляда. Или за пътища, виещи се през клисура, кацнала колебливо на южната граница, за скали, осеяни тук-там с цветя и по-често с пещери. За костенурка (унесена в отшелнически размисли) по крайчеца на една странджанска гора.“

Светлозар Желев е работил като книжар, редактор и издател. Бил е радиоводещ, телевизионен водещ и редактор на предаване за книги по БНТ, главен редактор на GRANTA, редактор на секция „Литература“ в „АРТизанин“. Директор е на Националния център за книгата и Литературен клуб „Перото“ в НДК, преподава в СУ.