Житейски мъдрости от Никос Казандзакис

На 18 февруари 2020 се навършват 137 от рождението на великия гръцки писател и философ Никос Казандзакис. Казандзакис става световноизвестен след филмирането на романа му „Алексис Зорбас“ под името „Зорба гъркът“ през 1964 с Антъни Куин в главната роля. Припомняме ви част от негови мъдри слова и откъси от творчеството му: 

„Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо. Аз съм свободен.“   

„Колко просто и скромно нещо е щастието: чаша вино, печени кестени, звукът на морето...”

„Половинчатите работи - половинчатите приказки, половинчатите грехове, половинчатите добрини, докараха света до днешния му хал. Стигни бре, човече, до края, карай и се не бой!“  

„Всичко е временно: любовта, изкуството, планетата Земя, вие, аз. Смъртта е толкова непредвидима, че успява да изненада всеки един от нас. Откъде може да знаеш дали този ден не е последният ти? Мислиш си, че ти остава време. И после изведнъж - край, изчезваш, твоето време е изтекло. Смъртта е единствената среща, която не е записана в органайзера ти.“ 

„Защо? Защо? Не може ли най-сетне човек да направи нещо и без защо? Ей тъй, за кеф.“

„Това е истинското щастие — да нямаш никакви амбиции и да работиш като вол, сякаш си изпълнен с всички амбиции; да живееш далеч от хората и да ги обичаш, без да имаш нужда от тях. Да е Коледа, да си хапнеш, да си пийнеш добре и след това да се изплъзнеш сам от всички клопки, а над теб да са звездите, отляво — земята, отдясно — морето, и да осъзнаеш изведнъж, че в сърцето ти животът е извършил и последния си подвиг и се е превърнал в приказка.“

„Бог променя външния си вид във всяка секунда. Блажен е човекът, който може да го разпознае във всичките му маски.“ 

„Докато изпитваме щастие, имаме проблем в това да го осъзнаваме. Само когато щастието е минало и погледнем назад към него, с изненада установяваме колко щастливи сме били.“   

„Какво е любовта? Не е състрадание, нито доброта. Добротата са двама души - един, когото го боли, и един, който лекува. В добротата са двама - този, който дава, и този, който получава. Но в любовта е един. Смесват се двамата и стават един човек. Не се открояват. Егото се заличава. Любовта ще ги уеднакви, за да станат едно...“   

„Началство, харесвам те прекалено много, че да не ти го кажа. Имаш всичко, само нямаш лудост. Човек има нужда от малко лудост или никога няма да може да скъса въжето и да се освободи.”

„Когато всичко ни тръгне наопаки, каква радост е само да поставим душата си на изпитание, за да проверим дали притежава издръжливост и стойност! Като че ли някакъв враг, невидим, всемогъщ - едни го наричат бог, а други дявол - връхлита връз нас, за да ни повали, но ние стоим прави. И така всеки път, когато вътрешно сме победители, макар и външно да сме напълно сразени, истинският мъж изпитва неизразима гордост и радост. Външната беда се превръща в най - висше, най - сурово щастие.“

„След като не можем да променим реалността, нека променим очите, през които я виждаме.“   

„Веднъж минавах през едно селце. Един грохнал 90-годишен старец садеше бадемово дръвче. „Ей, дядка! — викам му аз. — Бадем ли садиш?“ А той, както се беше навел, извърна се и ми рече: „Аз, чедо, върша работата си така, като че ли съм безсмъртен!“ — „А пък аз — отвърнах — върша работата си така, сякаш всеки миг ще умра!“ Кой от двама ни имаше право, началство?”  

„В живота ми най-големите ми благодетели са били моите пътувания и мечти. Много малко хора са ми помагали в трудностите.“

„Животът на всеки човек е една железопътна линия, с нагорнища и надолнища, и всеки разумен човек пътува по нея със спирачка: ала аз, и в това се състои моето достойнство, началство, съм захвърлил отдавна спирачката си, защото не ме плашат мен карамболите; карамболи наричаме ние, работниците, дерайлирането. Да пукна, ако обръщам внимание на карамболите, които правя; ден и нощ препускам с пълна пара, правя си кефа, па макар и да се пребия и да стана на парчета. Какво губя? Нищо. Та нима, ако карам умната, няма пак да се пребия? Ще се пребия. Тогава — огън бий!“

„Всеки си е башка луд; но най-голямата лудост е, струва ми се, да не си никак луд.“ 

„Нов път — извика той, — нови планове, престанах да си спомням за това, което е станало вчера, престанах да се питам какво ще стане утре; сега какво става, ей в този миг, това ме интересува. Казвам си: „Какво правиш сега, Зорбас!“ „Спя.“ „Е, поспи си тогава добре!“ „Какво правиш сега, Зорбас?“ „Работя.“ „Е, поработи си тогава добре!“ „Какво правиш сега, Зорбас?“ „Прегръщам една жена.“ „Е, прегръщай я тогава добре, Зорбас, забрави всичко, нищо друго не съществува на света, само тя и ти, карай!“  

„Имаш четка, имаш цветове – нарисувай си рай.“