Преди уменията на бъдещето, за тези от миналото

Милен Великов. Снимка: Личен архив

През последните 10 години Милен Великов работи на различни позиции с фокус HR – от стажант до директор. През май 2022 г. защитава успешно своята докторска дисертация на тема „Динамика и взаимовръзки на пазара на труда в България за периода 1989-2021 г. - количествени и качествени изменения“ в Софийски Университет. Имам няколко значими авторски проучвания, 140+ статии и собствен подкаст „Капиталът човешки“. 

Милен Великов ни припомня 15 вечни човешки ценности, които не бива да забрвавяме, подготвяйки се за уменията на бъдещето. 

Ежегодно излизат класации, чиято цел е да ни информират за поредните и все по-важни умения на бъдещето. Представени са ни като общовалидни, важат за всички от Австралия до Антарктида, от Бон до Лом. Казват, че ще гарантират професионалното ни неизоставане, дори напредък. Любимото число на тези нови думички често е 10 – обобщени и гарантиращи професионално изобилие. И така всяка година. Посоката се задава от World Economic Forum в Давос, а Forbes, McKinsey и  LinkedIn споделят сходни или изцяло нови интерпретации за същото. 

Някои са още по-смели. Предричат уменията, които трябва да притежаваме през 2030-а или през 2050-а, с думичките на бъдещето. Без особено значение от професия, континент, държава, култура, бранш, поколение, пол, ценности, манталитет, религия, образование, стил на мениджмънт, зрялост на човек и компания, професионална адекватност на мениджър и ръководител. Няма значение според тези класации и немалко чужди изследователи колко аналитично трябва да е мисленето на един служител и неговия мениджър например. Новите умения са изведени, описани, поднесени в точки и ако ги спазваме – бихме оцелели. Често тези умения се описват със синоними, други се комбинират, трети се припокриват с миналите сезони на класациите. Гаранции за достоверност няма, но е като в модата – всяка година, нова колекция.

Казват, че всичко ново е добре забравено старо. 

Непрестанното препускане за нови умения е част от консуматорските ни нагласи, че колкото повече от тях имаме, по-ценни ще бъдем, толкова по-употребяващи и оцеляващи.  Нека не забравяме и че това влияе на егото ни – кара ни да си мислим, че сме нещо повече в тази свръхконкурентна среда от социални профили и напудрени позиции, по-умни или специални се чувстваме в очите на околните. Докато някой не ни каже, че сме станали свърхквалицирани или знанието ни е само на хартия. 

Уменията на бъдещето нямат особено голяма тежест, ако нямаме тези от миналото. Установените такива, които все по-често се подценяват или смятаме за демоде. Или пък вярваме, че ни правят слаби в свят с тарикатски подходи и изключения? 

Позабравените умения от миналото е наложително да рестартираме наново, да осмислим тяхната роля и прилагаме по-често, преди да тръгнем да копираме поредните умения на бъдещето. Първите са в основата на една солидна сграда, а без тази основа – колкото и да изграждаме нагоре – качеството ще е ниско, резултатите спорни. 

#1 Използване на думички като „Благодаря“, „Моля“, „Извинявай“, „Мога ли да помогна“ и други подобни в свободна реч. Работи страхотно при взаимодействие между хора, но е странно, когато е от едната страна. Поздравяваш някой, а той не отвръща, защото си мисли, че е нещо повече от теб. 

#2 Уеднаквяване на разбиранията ни за точност. Ако нещо трябва да стане в 9:00, 13:45 или 17:00, то всяка минута след това не означава точност. Точността има конкретен измерител и дразни неточните, когато имат очаквания друг да е точен с тях.

#3 Държим на думата си. Щом обещаем – да го изпълним. Не карайте никой да се досеща, да бае или да ви търси, докато се криете и чакате да мине от само себе си. Не се снишавайте. „Мъжката дума“ е еднакво валидна и все по-невалидна за всички полове.

#4 Да отговаряме на писмена комуникация, когато има въпросителен знак в нея – „?“ Въпрос и очакване за отговор. Да отговаряме на хора, които проактивно се свързват с нас, а не просто да виждаме и да се правим, че не се е случило. Не seen-вайте, а отговорете. Утре вие ще питате. 

#5 Правенето/случването на нещата е по-ценно от тяхното назоваване и казване. Делата се помнят, думите не. Идеи имаме всички, но кой ще ги реализира? Случвайте повече, говорете по-малко. 

#6 Не правим това, което не искаме другите да правят на нас и „променяме“ някого само чрез личен пример, без това да е водещата ни цел в живота. Хората не са пластилин, но често попиват като гъби. Доброто – за съжаление, и лошото. 

#7 Когато търсим някого за помощ, да го информираме кое сме използвали и докъде сме стигнали с нея, след като е отделил време за съдействие, ресурси и очаквания дали е бил полезен. Обратното е твърде егоистично. Дайте обратна връзка какво сте сторили, преди да искате да получите поредния съвет какво да правите. 

#8 Когато обещаем да отидем на интервю за работа – отиваме, а не изключваме телефона си. Ако обещаем обратна връзка след интервю – даваме я, а не чакаме някой да се сеща. Ако обещаем – държим на думата си. Виж #3. 

#9 Нека помним, че ролите в които сме днес, са били други преди време и няма гаранция, че отново няма да са същите в бъдеще. Колелото се върти и все още е кръгло, а високомерието често идва с трупането на новите умения и гръмките позиции. Егото се храни от тяхното непрестанно афиширане. 

#10 Когато лъжем, че сме болни, вероятността да ни се случат пожеланията да сме живи и здрави, намалява. Здравето ни не е даденост и е предимно наша лична отговорност да го пазим. Използването на фалшив болничен не е тема, която е засегната от Саймън Синек. 

#11 Ако караме някого да е нелоялен към друг, но искаме лоялност към нас, е грешно схващане. Друг пример е валиден със замяна на тази думичка с „честност“, „уважение“, „ангажираност“. Всичко от изброеното е двустранен процес и никога не е в равни дози. Като в любовта.  

#12 Ако не можем да помогнем на някого – не му пречим, не му завиждаме, не омаловажаваме неговия успех и не търсим начини да покажем нашита сила, през слабостта му. Успехът не е гарантиран за никого и не е ничий патент.  Ако сме по-можещи – правим го по-добре.

#13 Първо очакваме от себе си, след това от другите – нашето действие е в пъти по-полезно от нашето очакване. Няма особено значение колко силно е второто, ако първото отсъства. Все още никой не ни е длъжен за нищо. Ако приемем това, качествените изменения в мисленето ни ще са видими. 

#14 Нека не се чувстваме ангажирани да разбираме от всичко, за всичко да знаем или по всичко да имаме мнение. Никой няма да ни се разсърди. Не сме пенкилери, нито някой има здравите очаквания да бъдем. 

#15 Преди да тръгнем да променяме света и другите около нас – нека измием чиниите си, оправим леглото си, почистим снега от колата си или този пред входа, в който живеем. След това – всичко останало. 

При изобилието на университети няма такъв, който да ни учи как да бъдем личности, да сме човеци, да останем хора. Очаква се това да са го сторили нашите родители, нашите учители. От всички умения на бъдещето невалидно ли е просто да бъдеш човек – комуникиращ, подкрепящ, насърчаващ, поздравяващ и протягащ ръка? Това е най-важното, преди всичко останало. И е реципрочно, не едностранно. Уменията, които пазят и развиват човешкия ни облик ще са най-ценните и винаги са били такива. Но стават все по-подминавани в непрестанния стремеж да имаш поредните нови и да трупаш. 

И да, няма особено значение колко активно слушащи сме, когато не поздравяваме и държим уважението да е само към нас, колко критично мислещи сме, но вечно закъсняваме, колко иновативно гледаме на възможностите, но все не изпълняваме това, което сме поели като ангажимент. 

Дали в непрестанното си желание да бъдем по-добри професионалисти, останахме хора?